Мемоарите на един артист – Георги Вачев

Всички сме свикнали да гледаме лицата на актьорите от сцената или екрана. Прожекторите да описват страните им и да заслепяват погледите ни. Свикнали сме да виждаме блясъка, цветята на финала, да слушаме аплодисментите. Но не вникваме зад кулисите. Не надзъртаме зад завесата, за да не развалим магията. А зад блясъка и прожекторите стоят хора като нас и вас. Със своите копнежи, страхове, радости и преживявания. Свикнали сме да взимаме интервюта, да представяме едната страна на монетата, но какво ако монетата се разгърне като свит лист и разкрие истинската си същност? Какво ако разкажем историята така, както никога не е била разказвана досега?

С фотографа Александър Карамфилов създадохме поредица, в която ще ви запознаем с изминатия път на актьорите и творческия екип от Драматичен театър-Пловдив. Черно-белите фотографии улавят моментите, трептенията на мускулите, емоциите в очите, докато артистите споделят историите си пред нас – без задръжки, без цензура. Кръстихме поредицата „Мемоарите на един артист“, а текстовете ще пиша от първо лице, все едно те държат перото на миналото си и го описват интимно и съкровено, само за тези, които са готови да го приемат.

Този месец е ред да Ви представим един човек, който дълги години красеше сцената на Драматичния театър, а после започна да запечатва красивите емоции на другите – актьорът и фотограф Георги Вачев.

Аз съм дете на студентска любов. Роден съм във Велико Търново, където майка ми и баща ми са учили. След като са завършили, сме се преместили в Пазарджик. В общи линии не помня нищо преди четиригодишна възраст. Първите ми спомени са от това, че баща ми беше шеф на културата. По време на социализма имаше такава длъжност, която отговаря за комуникацията с всички културни институции и групи към града. А в Пазарджик се случваше много култура. Театърът бе трамплин към София. Бивайки син на такъв човек, носех мини костюмче, вратовръзка, водеха ме постоянно на театър. В това, разбира се, нямаше нищо лошо. Тогава съществуваше някаква своеобразна интелигенция, за разлика от сега, когато представата е много размита.

Майка ми пък дълго време пееше в Оперетата. Тя е много красива жена и я разпределяха в поддържащи роли. Постоянно ходех с нея по репетиции и си играех зад кулисите. Веднъж ме помолиха да изиграя нещо на сцената. Потънах от срам!

Та, от малък обичах изкуството. В тийнейджърските си години се увлякох силно по изобразителното изкуство. Всички деца си играеха навън, аз стоях вкъщи и по шест-седем часа рисувах графика с туш и перо. Две години се подготвях за художествената гимназия „Цанко Лавренов“. Дойдохме дори да живеем на квартира в Пловдив, за да кандидатствам. Оказа се обаче, че влизането е пълна връзкария. На изпита бях нарисувал фигурална композиция от двама, а те винаги трябва да са или с трима, или с петима човека. Получих петица и въпреки това ме приеха първа резерва, което беше ужасно, защото момчето преди мен беше син на един пазарджишки скулптор – Лютаков. Никога няма да му забавя фамилията! Ходехме заедно на уроци по рисуване. Той нямаше щрих, изобщо не можеше да рисува, но му писаха шестица. Така се сблъсках с първото си голямо разочарование.

Върнахме се в Пазарджик и кандидатствах в СУ,,Георги Брегов“, където ме приеха на първо място, при което се оказа, че бащата на същия този Лютаков ми преподава по Изобразително изкуство. Другите учители също бяха неугледни, с пожълтели от пушене мустаци, подтиснати, смачкани. Като видях за какво става въпрос, просто си казах: „Не! Аз няма да ставам художник!“

Върнах се в старото си училище, зарязах всичко и изпаднах в криза. Не знаех какво ще правя. Една вечер си легнах и споменът за детството и театъра ме връхлетя. Реших, че ще стана актьор, но проблемът беше, че бях свит и стеснителен. Вече не съм такъв, но тогава се срамувах, бях пълен, почти не общувах с другите деца, не си падах по екипните дейности. В училище бях смотанякът на класа. Зубърът, който никой не харесва. Въпреки това се записах в актьорската школа на Александър Пасков. В пубертета отслабнах, отворих се към останалите, момичетата започнаха да ме заглеждат, придобих самочувствие. Сашо ми даваше роли все на любовници. Абе – голям кеф! Обратът се оказа абитуриентският ни бал. Трябваше някой да представи учителките и на мен ми хрумна, че мога да представя всяка една по смешен и готин начин. Нещо от сорта на: „И сега, върха на биологията, изобретението на Алберт Айнщайн, учителката по Биология – г-жа Петрова“. Или: „Сега ще Ви представя световната шампионка по лека атлетика – учителката по Физическо“. Ей такива глупости! Спомням си, че цялата зала в ресторанта падаше от смях. За една вечер се превърнах от аутсайдер в топ звездата на даскалото. Тогава осъзнах в какво се крие силата да въздействаш на хората.

Още докато бях в школата, Надежда Сейкова пристигна в Пазарджик да поставя „Гераците“. Трябваха ѝ млади актьори и Сашо ни заведе на прослушване. Подготвихме две стихотворения, два монолога, част от проза, танц, като на изпит за Академията. Излязох и си представих баснята. Тя разказваше за един глупав кон и един лош вълк. Сейкова ми постави актьорска задача да я изиграя така, все едно конят е лош, а вълкът – добър. Опитах се, не ми се получи. Тогава тя ми каза: „Ми, не ставаш, моето момче. Ако така се представиш във ВИТИЗ, никой няма да те приеме“. И като се вбесих – направих баснята точно както искаше, махнах с ръка и си тръгнах гневен. След това тя казала на Сашо, че съм много талантлив и ако кандидатствам при нея, ще ме вземе. Като разбрах, лошо ми стана. Бях само 11. клас. Отидох при директорката и ѝ обясних, че жив или мъртъв трябва да завърша. Два месеца учих засилено и взех две години за една. Кандидатствах във ВИТИЗ и Надежда Сейкова ме прие в нейния курс.

Дойде втората ми криза, тъй като бях по-малък от всички останали. Всички бяха отворени, от софийските школи, уверени, а аз бях някакъв Жорко от провинцията – седемнайсетгодишен, слабичък. Първите две години отново се превърнах в аутсайдер. Във втори курс даже искаха да ме изгонят заради липса на самочувствие. И в един момент историята се повтори. За дипломен спектакъл подготвяхме „Гняв“ по Стивън Кинг. Това е пиеса с един главен мъжки персонаж и много други, по-малки. Сейкова ми даде ролята на Хърман Джаксън, който е едно завеяно, абсолютно неадекватно хлапе, с едва три реплики. Но така ги прочетох на първата репетиция, че на всяка реплика целият курс се заливаше от смях. А останалите четяха формално, сякаш са за по-велика роля, ама нали и тази им е дадена, ще я изиграят, какво да правят. На края на четенето, професорът се изправи пред всички и заяви: „Няма големи и малки роли, милички, а явно някои от Вас мислят, че тези, които съм Ви дала, не са достойни. Тъй като Георги Вачев единствено не подцени неговата, му давам главната роля на втори състав“. И така, пак от аутсайдер се превърнах в главно действащо лице. Благодарение на нея придобих отново някаква увереност.

Когато пристигнах в Драматичен театър-Пловдив, великите дни на театъра бяха отминали. Между 2000 и 2005 година никой не ходеше да гледа постановки. Институциите бяха изпаднали в културна криза. Първата пиеса, в която ме разпределиха, бе „Любовна досада“ на Молиер, под режисурата на Недялко Делчев. Леко абсурдна комедия. Костюмите ни бяха с подути изкуствени членове, правехме простотии. Имаше и интелектуален, архаичен хумор, чисто по Молиерски. Публиката почти не се смееше и аз подцених ситуацията, подходих пренебрежително. Сега си давам сметка, че всичко това ми е било в полза, защото Недялко даваше голяма свобода на артистите. Но като си млад, си мислиш, че си много велик, веднага искаш да се хвърлиш в дълбокото на Чехов и Достоевски, ама не става!

Последва скандалният мюзикъл „Бог е невинен“, който Мартин Карбовски написа. С Троян Гогов играхме двете главни роли. Аз се раждах чисто гол на сцената  и май съм първият актьор на пловдивска сцена, който играе гол. Пиесата е за неблагоприятното развитие на съвременния човек и как пропада в дупка и зависимост. Именно тя ни направи звезди с Троян на местно ниво.

После дойде македонският режисьор Любиша Георгиевски – страшно интелигентен човек, който постави „Вишнева градина“. Играех Трофимов – образ клише, който е патетичен, възхваляващ труда, досущ партиен секретар. Любиша ме посъветва вместо да е млад, спретнат и хубав, да го направим гротеска. Целия в струпеи по кожата, плешив, с пукнати очила, мръсен, фъфлещ, вмирисан, беден неудачник. Когато тези възвишен неща ги говори един мърльо, става абсурдно, превръща се в свръх ирония. 

Всичко това е някак си чуждо на съвременните актьори. Те са друго поколение, имат друга чувствителност, друга нагласа към живота. Нямат търпението да изгледат филмите и да прочетат книгите и пиесите, които ние сме гледали и чели. Мислят си, че всичко е на секундата, че е достатъчно да дават на макс, пък каквото се получи. Но нямаш ли поглед, няма да имаш и фантазия. Все едно да тръгнеш на война без умения и без патрони. Трябва да разберат, че е нужно да отделят време, да изгледат колкото могат повече кино, да ходят на музеи, да посещават изложби, да се вглъбят в отделните стилове, да се запознават с творчеството на колкото могат повече артисти. Чак тогава, с вътрешната им импровизация и талант, ще могат да съживят текста.  

Любимата ми постановка в театъра е „Дългото сбогуване“ на Тенеси Уилямс. Петър Кауков я правеше за дипломен спектакъл, тъй като учеше Режисура при Коко Азарян. Играх Джо, който е неуспешен писател, няма пари и трябва да продаде къщата си. През цялото време идваха носачи, които изнасяха покъщнината, докато накрая героите остават на празна сцена. Изключително сърцераздирателна и прочувствена пиеса.

Беше много екстремен и интересен период, защото през това време бях и в казармата. Първите три месеца стоях в учебния център, после се върнах в Силите за бързо реагиране и със служебна бележка през деня ме пускаха да репетирам, а вечер се връщах в поделението.

Коко гледа премиерата. След края дойде при мен, прегърна ме и ми каза, че от мен ще стане голям актьор. Това беше невероятен комплимент – Коко Азарян е божество в българския театър. След това обаче нищо не се случи. Никой никъде не каза кой знае какво, никой нищо не написа, никой никъде не ни викна да играем. Постепенно разбрах, че в България каквото и да направиш, най-голямата висота, която можеш да достигнеш, е да участваш в местните сериали или в киното, където на година се снимат по два-три хубави филма, всичко друго са глупости. Дадох си сметка, че не мога и не искам да се боря с тази реалност. Не искам да се мазня на другите, не искам да съм връзкар. Уби ми се амбицията… Не, че съм се отказал. Играя в няколко филма, но усещам, че няма какво повече да дам, като актьор, в театрално отношение.

Слава Богу, фотографията винаги ми е била хоби, но когато бях малък нямаше дигитални фотоапарати. Чак когато майка ми замина за Америка, ми взе първия професионален апарат. Започнах да снимам актьорите в театъра за кеф. Те ме познаваха, чувстваха се по-комфортно пред моя обектив. Даже вкараха една-две снимки в програмата. По това време плакатите за спектаклите ги изработваше Никола Лаутлиев. Един ден ми се обади Мариус, за да направя плаката на моноспектакъла му „Сътресение“, защото Никола беше в отпуск. Започнах да заеквам от вълнение, но той не отстъпи. Снимах го на сцената и го направих да изглежда като стара снимка. Всички много го харесаха и Никола ми предаде щафетата, защото без това започна да развива магистратурата по Фотография в АМТИИ. Благодарение на него станах фотограф на театъра. Винаги се опитвам да вкарвам в плакатите закачка, да не е само снимка, а да има елемент, който ще накара зрителя да се замисли. Започнах да снимам и по-комерсиални неща, като сватби и събития.

Фотографията ми позволи да пътувам. Ходил съм в Египет, Индия, Тайланд, Камбоджа, Виетнам, европейските страни. Предпочитам да ходя в държави с по-различна култура. Най-добре като че ли се чувствам в Италия. Хората често ме и бъркат за италианец. Все едно някога съм живял там.

А заради майка ми, която е в Лос Анджелис, често посещавам и САЩ. Запознах се с няколко български актьори, но и там е адски трудно да се реализираш. Дори да си наемеш агент, той няма да иска да работи за теб, ако нямаш вече някакъв изграден бекграунд. Веднъж придружих един колега на кастинг, просто за да видя какво е. Влязохме в един офис, а в коридора стояха петнайсет почти еднакви мъже. Всички къдрави, високи и слаби, с подобни носове. Помислих си, ако в този момент видя петнайсет мои двойници? Ако аз не съм аз, а има още петнайсет като мен?

За съжаление, до голяма степен и там играят връзките и то повече от България, тъй като става дума за много пари. Не стига, че трябва да си нечии човек, но трябва и да си талантлив. Месомелачката е жестока, но поне си заслужава. Ако си млад, амбициозен и целенасочен, ще бачкаш. Може да не станеш най-голямата звезда, но работа ще имаш. В Америка нямаш право да си почиваш. Само си поемеш въздух и го издишваш. Ръчкаш мощно напред, роботизираш се и спазваш законите. Територията е огромна и е изтъкана от съвкупност от всякакви култури. Хубаво е, че има стриктни правила, включително и в Холивуд. Там законите за авторските права важат с пълна сила. Има артисти, които продължават да получават пари за проекти, осъществени преди години.

Тези закони в България не се спазват. Много ми е болно, че тази всеобща простотия, безхаберие и идиотщина ни залива в последните години. Българинът, изобщо съвременният човек, е толкова манипулиран, толкова не различава фалшива от истинска новина, толкова не може да направи собствена преценка за това какво иска и защо го иска, че се докарахме до там да сме общество, което не може да вземе собствено решение. Има толкова много хора, които забравят какво се е случило в страната ни през последните осем-девет години, които са толкова приклещени, защото иначе ще им вземат всичко, което са изградили. Да, и в другите държави има проблеми, има корупция, но не на такова просташко, видно ниво. Отдавна трябваше да изчистим този мутренски манталитет, а не все да търсим спасители, защото когато цял един народ им повярва, си е истинска национална трагедия. На този народ – глупав, затулен, забърсан, размазан, изцъклен – сигурно му трябват още 30-40 години, за да дойдат новомислещи, свободни хора, които ще са кадърни, без да им пука от нищо.

А в България е толкова хубаво, толкова красиво. Ние сме стара култура, с исторически постижения. Къде отиде това самочувствие. Кой ни завря самочувствието отзад…?

Фотографии: Александър Карамфилов

Коментари (5)

  1. Реалистичен и емоционален портрет на актьор от това поколение. Любопитен , интересен и вълнуващ поглед към Георги Вачев!

    Отговор
  2. Намазана статия за един надут и „вовреме“ все още „Аутсайдер “ – толкова безмислен и самовлюбен селяк не е съществувал никога в държавните театрални пердета … трагедия си Вачев

    Отговор

Вашият коментар