Мемоарите на един артист – Ивайло Христов (СНИМКИ)

Всички сме свикнали да гледаме лицата на актьорите от сцената или екрана. Прожекторите да описват страните им и да заслепяват погледите ни. Свикнали сме да виждаме блясъка, цветята на финала, да слушаме аплодисментите. Но не вникваме зад кулисите. Не надзъртаме зад завесата, за да не развалим магията. А зад блясъка и прожекторите стоят хора като нас и вас. Със своите копнежи, страхове, радости и преживявания. Свикнали сме да взимаме интервюта, да представяме едната страна на монетата, но какво ако монетата се разгърне като свит лист и разкрие истинската си същност? Какво ако разкажем историята така, както никога не е била разказвана досега?

С фотографа Александър Карамфилов създадохме поредица, в която ще Ви запознаем с изминатия път на актьорите и творческия екип от Драматичен театър-Пловдив. Черно-белите фотографии улавят моментите, трептенията на мускулите, емоциите в очите, докато артистите споделят историите си пред нас – без задръжки, без цензура. Кръстихме поредицата „Мемоарите на един артист“, а текстовете ще пиша от първо лице, все едно те държат перото на миналото си и го описват интимно и съкровено, само за тези, които са готови да го приемат.

Прехвърляме се към всестранния живот на актьора Ивайло Христов, който от 95-а година споделя с публиката превъплъщенията си на сцената.

Роден съм в един от най-хубавите градове – Бургас, на едно от най-чудните места – там, откъдето започва Морската градина. Детството ни беше буйно и вълнуващо, лудувахме по цял ден. За голямо щастие, без компютри и смартфони. На около сто крачки от нас се намираше Централният плаж, който в една голяма част от годината е подходящ за купони, лудешки изпълнения и игри. Като почнеш от чилик, фунийки, куцанки, криеница, та стигнеш до леко маймунската игра дадаир, при която качиш ли се на дърво, никой не може да те хване. Съвсем близо имаше и спортна площадка, където играехме футбол, баскетбол, хандбал, волейбол. На една ръка разстояние бе и най-хубавият хотел „Приморец“, където отсядаха всички чужденци и още от дете имах възможността да чуя чужди езици, да видя как приемат нашето Черноморие, защото колкото и да е съсипано то в последните 30 години, все още има прекрасни кътчета, на които да изпиташ истинско удоволствие.

От четиригодишен се занимавам с пеене. Пял съм в бургаски хорове. Музиката е важна част от същността ми. Имах чичо, който притежаваше звукозаписно студио, и всяка ваканция ходех при него като калфа да му помагам. В последствие му помагах по сватби, по кръщенета и други мероприятия, на които го канеха. От него придобих прилична музикална грамотност.

Близо до училището ми „Петко Рачо Славейков“ се намираше къщата на големия бургаски и български поет Недялко Йорданов. До моята къща пък, в която сега живее прекрасната ми леля, бе залепена тази на брата на Апостол Карамитев – чичо Асен. Често се шегувам, че някаква енергия е дошла от дома на чичо Асен към моя. Изобщо в нашата махала са израснали голяма част от великите личности в българската култура. Всички, с които съм учил в началното училище, станаха хора със завидни постижения – сериозни адвокати, лекари, хирурзи, квантови физици. И за съжаление, 90% от тях не живеят в България.

След началното училище се двоумях дали да вляза в гимназия с езици, или в математическа гимназия. Може би за мой късмет, в математическата не ме приеха. След една година реших, че ще се занимавам с техника и ме приеха в механотехникума, специалност Ел обзавеждане на промишлени предприятия. Естествено, още през първия срок стана ясно, че силата ми не е там. Другарят Киряков, светла му памет, ми казваше: „Абе момче, твоите ръце и двете са наврени отзад с операция. Никога няма да се занимаваш с техника“. По същото време учителката ми по Литература откри някакъв талант в мен. По време на час трябваше да рецитирам „Аз искам да те помня все така“ на Димчо Дебелянов. Явно е било много въздействащо, защото ме убеди, че непременно трябва да се занимавам с театър, със слово или поне с рецитация. Изобщо не се замислих и с група съмишленици от техникума направихме младежко театрално студио към бургаския театър, което се казваше „Поколение“. Учители ни бяха Елина Калинова и Митко Карагьозов. Направихме руската пиеса „Уважаема Елена Сергеевна“. В Русия, която бе в перестройка, вече се въртеше филма по същата пиеса. Разказваше за млади ученици бунтари и тяхната учителка. Много различен, шантав сюжет. Играхме представлението петнайсетина пъти в една страхотна стара сграда, наподобяваща музей. Имахме фенове и се запалих сериозно по театъра.

Но страстта ми към актьорската игра идва още от детските години, когато открих нямото кино и най-вече филмите на Чаплин. Искаше ми се някой ден да правя нещо подобно. Разбира се, това нямаше как да стане, защото той е недостижим гений. След това се запалих по френско и италианско кино. Гледах филми на Фелини, Антониони, Виторио Де Сика, Еторе Скола, Бунюел. По това време съществуваха студийни кина, които можеха да се посещават след 20:00 часа, и аз ходех с моята леля Марта, която ме ограмотяваше кинаджийски.

Играех футбол, бях вратар и дойде момент, в който се оказах на кръстопът. Но една контузия реши всичко. Съдбата си каза думата! Тогава се занимавах и с квантова електроника – нещо, което ми носеше огромно удоволствие. Имаше станция на млади техници, тип извънучилищни кръжоци, където правехме лазери за рязане на метал. В техниката стигаш до определено максимално ниво, без опция да развиваш нагоре. Тогава изобщо не подозирахме, че човек ще стигне дотам да събира цялата информация в телефона си. Работехме на компютри Правец, с малки дискети, а в свободното си време играехме на някакви допотопни игрички, които тогава ни се струваха страхотни.

Дойде време да кандидатствам в НИТФИЗ. Нямах грам съмнение в себе си, че ще ме приемат, но ме скъсаха. Последва казарма, която неочаквано съкратиха от две години на година и половина. Шест месеца по-малко! Направо ударихме джакпота! Служех в Школа за запасни офицери в Долна Митрополия. Занимавахме се със самолети и шест месеца бях в най-хубавото летище в Равнец, с най-добрите самолети – МиГ 29. Началото на 90-те бяха изключително трудни години. Нямаше какво да се яде, нямаше цигари, нямаше дори алкохол. Всичко бе покрито. Постоянно се правеха стачки, дойде Луканова зима, спекула, инфлация. Аз обслужвах самолетите и това си беше голяма отговорност. Това, което ме обогати в казармата, бе библиотеката, дала ми шанса да изчета немалко любими книги от Западноевропейската и Руската литературна класика. Това ми помогна после в Академията. В НАТФИЗ ме от втория път при Елена Баева и Атанас Атанасов. Бях в един клас с чудесни артисти, като Малин Кръстев, Милена Кънева, Симеон Лютаков, Людмила Митева, Димитър Терзиев, Васил Василев – Зевс. Слава богу, повече от половината сме все още работещи артисти. След 25 години е трудно да продължиш, но ние успяхме да се запазим и да се съхраним в театъра.

Още в I-и курс имах късмет да попадна в музикалната група „Voices of VITIZ“, сформирана от Румен Цонев. Записахме диск само с еврейски песни заедно с два големи хора – Мистерията на българските гласове и хора на Българско национално радио и телевизия. Този диск се продаде в над 100 000 екземпляра по света. Не се сещам за някой български изпълнител да е продал повече от 10 000 компакт диска. И това е една от най-големите ми гордости!

В IV-и курс пък попаднах в друг хор, сформиран от Диляна Мичева. Казваше се „Аква“. В него пеехме само църковно славянски и народни песни. Канеха ни на срещи с политици, банкери, с всякакви представителни чужденци.

Идването ми в Пловдив бе предшествано от покана във варненския театър от покойния Стоян Камбаров. Няколко души от класа тръгнахме като група, за да се влеем във варненската трупа, но тогава ми се обади директорът на Драматичен театър-Пловдив Петър Радевски и ми каза: „Абе, момче, къде си тръгнал за Варна?! Ела тук, имам планове за теб. Ще играеш главни роли.“ Успя да ме омае, но за голямо мое съжаление и доста ме излъга. Повече от две години не играх почти нищо. Имах един неуспешен опит с пиесата „Еквус“ на Питър Шафър. Това и до днес ми носи болка и тъга. Но след това последваха чудесни години, в които ми се случиха най-хубавите роли. Сбъдна ми се една от двете ми актьорски мечти – да изиграя Алексей Карамазов в „Братя Карамазови“ на режисьора Стоян Радев. Тогава бяха и най-силните години на Мариус в театъра. Той сътвори няколко вълнуващи спектакъла – „Изкуството на комедията“, „Малки комедии“, „Свекърва“ и „Кървава сватба“. Вярвам, че съм късметлия, защото за 25 години имах щастието да се докосна, понякога поне по два пъти, до такива автори, като Шекспир, Достоевски, Чехов, Молиер, Островски.

Едно от любимите ми неща в поледните 11 години беше спектакъла „Канкун“ по Жорди Галсеран, постановка на Бина Харалампиева. В това страхотно представление срещнах Ирини Жамбонас, Филип Аврамов, Искра Донова и Христо Мутафчиев. В „Канкун“ е това прословуто мое първо излизане на сцената както майка ме е родила. Голотата е нещо съвсем естествено в нашата професия, даже може да бъде красиво. В началото се срамувах, но постепенно паниката изчезна. Бързо разбрах, че това е едно от най-хубавите неща, случвали ми се в театъра. Самото представление бе създадено като мост между два театъра и две общини – Драматичен театър и Театър „Зад канала“.

В годините съдбата ми е подарявала уникални срещи с Любиша Георгиевски. Николай Ламбрев, Камен Донев, Стефан Вълдобрев, Пламена Гетова, Николай Урумов, Александра Василева, Лидия Инджова, Цветана Манева, Тодор Колев. Изпитвам огромна благодарност към всеки, с когото се срещам в театъра, защото нямаше да съм това, което съм. Всеки един ме е формирал като характер и ми е помогнал да израстна с всяка своя крачка.

Най-вълнуващото през последните години е, че срещнах Диана Добрева. Тя създаде много красиви спектакли – „Вълци“, „Одисей“, „Закуска в Тифани“. А „Дебелянов и ангелите“ си е мисия. Съвсем друг вид театър. Той е една вълнуваща и величествена приказка за мъжеството, духа и силата на хората, живели в онова време. Ние сега сме мишки! Хората тогава са създавали държава и история. А сега всичко се руши. Това е тъгата, а е нужно малко – да не си хвърляш фаса на земята, боклука през прозореца, да пазиш парковете чисти, морето, реките, езерата, ей такива дребни неща, които ако човек ги прави, може и някога да станем Швейцария на Балканите. Някога, но не сега!

Извън театъра често сменям обстановката. Правил съм страшно много неща. Това ме поддържа жив. В „Ескалибур“ с Троян Гогов и Ева Кьосовска правехме актьорски вечери с цивилна клоунада. Алексей Кожухаров беше режисьор, а духовен водач – Емо Бонев. Импровизирахме на принципа на шоуто и то без аутокю. Раждахме всичко на момента. Беше пълен фурор, хората адски се забавляваха. Проектът продължи почти една година, но като всяко нещо и на него му дойде краят. Даде ми самочувствието обаче, че мога да се занимавам с аниматорска дейност и в последствие получих предложение от приятелка да направим детски център във Форума в ж.к. „Тракия“. Кръстихме го „Ян Бибиян“.

Отделно, повече от 25 години се занимавах със спортна журналистика. Работех за вестник „Гол“, малко за „Демокрация“, малко за „Дневник“, за списание „ЦСКА“. „Гол“ беше най-добрият футболен ежедневник, не излизаше само в неделя. Сутрин рано отивах във вестника, свършвах си работата, после на репетиции, след това обратно във вестника, после на представление и накрая пак се връщах във вестника, за да затворим и последната страница. Често е имало случаи, в които след като вестникът излезе от печатницата, пътувах за снимки или други ангажименти в София. Имало е дни, в които съм правил по осем страници във вестника. Работех по 15-16 часа в денонощието. Няма човек, който може да понесе такова натоварване. Най-хубавото бе, че обиколих света. Покрай ранните отпадания на българските отбори от евро турнирите, месеците юли и август бяха време за почивка по всякакви европейски дестинации. Важното е, че никога не съм си позволявал журналистиката да ми пречи на актьорската професия или обратното. Никога не съм правил компромиси в качеството си на работа.

Три години работех като жива реклама за мола. Спретнат, с риза и папийонка, спирах минувачите и им раздавах подаръци. Минавахме през различни фази. Имаше период, в който с момче от операта пеехме канцонети. По Коледа се обличах като еленче или като елф и ги изненадвах с жива връзка през един монитор. Говорех в рима. Последното беше в квартал „Капана“ с нарисуван банкомат. Хората се объркваха и като тръгнеха да теглят пари, се появявах на монитора и им говорех. Беше много сладко. Зареждаха ме усмивките им. В България хората много трудно се усмихват.  

Това, което ми липсва, е че не снимам. Имал съм няколко приятни срещи с Жерар Депардийо, Катрин Деньов, Олег Меншиков, така че и това е нещо. Не се оплаквам. Но определено ми се иска да снимам.

Имам дъщеря, която тръгна по моите стъпки. Миналата година кандидатства, но не я приеха и отиде да учи в театралния колеж „Любен Гройс“ при Лилия Абаджиева. Тази година упорито реши за втори път да си пробва късмета в НАТФИЗ. Прие я проф. Ивайло Христов, което ме прави горд и щастлив баща. Ивайлова Христова отива при Ивайло Христов. Това е шега, която измисли Ели Кабасакалова.

Другото ми любимо хоби е пътуването. Няма място в Европа, на което да не съм стъпвал. Не съм бил само в Португалия и Финландия. Едно от най-хубавите ми преживявания е свързано с представлението „Куфарите“ на Недялко Делчев. Създадохме го по програма Black North See. Работехме с един англичанин и един швед. Обиколихме Англия, Швеция, Дания, Словения, Турция. В чужбина се разбира какъв си наистина. Оказа се, че когато съм в друга държава, не мога да стоя в хотела. Взимам си една карта и досущ японски турист обикалям и снимам като ненормален всякакви забележителности, храмове, катедрали, църкви, сгради, ботанически градини, паркове, хора в разни ситуации и т.н.

Морето е моята душа и тя му е отдадена завинаги. Ако не съм поне два месеца до него, за да се заредя емоционално, няма да мога да изкарам нормално остатъка от годината. Като видя това необятно синьо, сърцето ми се изпълва с щастие и в кръвта ми се влива неописуема енергия…

Фотографии: Александър Карамфилов

Вашият коментар