Всички сме свикнали да гледаме лицата на актьорите от сцената или екрана. Прожекторите да описват страните им и да заслепяват погледите ни. Свикнали сме да виждаме блясъка, цветята на финала, да слушаме аплодисментите. Но не вникваме зад кулисите. Не надзъртаме зад завесата, за да не развалим магията. А зад блясъка и прожекторите стоят хора, като нас и вас. Със своите копнежи, страхове, радости и преживявания. Свикнали сме да взимаме интервюта, да представяме едната страна на монетата, но какво ако монетата се разгърне като свит лист и разкрие истинската си същност? Какво ако разкажем историята така, както никога не е била разказвана до сега?
С фотографа Александър Карамфилов създадохме поредица, в която ще ви запознаем с изминатия път на актьорите и творческия екип от Драматичен театър Пловдив. Черно-белите фотографии улавят моментите, трептенията на мускулите, емоциите в очите, докато артистите споделят историите си пред нас – без задръжки, без цензура. Кръстихме поредицата „Мемоарите на един артист“, а текстовете ще пиша от първо лице, все едно те държат перото на миналото си и го описват интимно и съкровено, само за тези, които са готови да го приемат.
Продължаваме с една дама, която стои достойно на сцената, а в истинския живот е земна, лъчезарна и постоянно усмихната – Русалина Чапликова.
Аз съм много контактна личност. Мога да говоря с познати и непознати за нещата от живота с часове, но не допускам почти никой във вътрешния си свят. Не знам защо, такава съм! Родена съм в миналия век – в Бургас, на морето, в социализма. Бяха интересни времена. Живеехме в две стаи, но се справяхме. Като малка обичах да рецитирам. Явявах се на градски и междуградски конкурси, печелех награди, свирех на акордеон и тъй като в школата ме харесваха, направиха запис в радиото. Помня, казваше се „Дунавски вълни“. Сега мога само да определя големината на акордеона, друго нищо не се е запазило от уменията ми.
Като ученичка пеех в детския хор към Пионерския дом в Бургас, под наставленията на прекрасния ръководител Милка Стоева. Постоянно обикаляхме по градове и фестивали. Още оттогава обичах сцената, нещо в нея ме привличаше. Когато бях 4. клас, трябваше да заминем за участие в чужбина. Беше огромно вълнение. Та кой може да си позволи да отиде в чужбина на тази възраст!? Но казаха, че парите стигат да замине само половината състав, поради което имаше препитване, сега се казва кастинг. Всички треперехме от желание да заминем, да бъдем с другите. По време на препитването се получи много смешно, защото някой каза, че трябва да пием сурови яйца и да ядем сушени сливи за по-хубави гласове Оттогава да не видя ни сушени сливи, ни сурово яйце. Но пък видях златна Прага!
Записах се в театрална школа, водена от Валентин Колев. Той беше актьор в бургаския театър, а по-късно заместник-директор в театър „София“. Всъщност оттам тръгна голямата ми любов към театъра и съответно ходех много често да гледам постановки. Родителите ми никога не са ме спирали в желанието ми с какво искам да се занимавам, но мечтата им бе да стана инженер, затова учех в строителния техникум. „Залюбих“ математиката от страх да не ме скъсат на матурата. Исках да кандидатствам във ВИТИЗ, затова учех усърдно и изкарвах шестици.
Никога няма да забравя една случка. За децата имаше вечерен час до 21:00 часа, след това не може да си навън. От техникума ни казваха винаги да си носим баретите, изключение се допускаше само вкъщи и в банята. Навсякъде другаде с тях. Една вечер отидох на моноспектакъла „Прекрасната от Амхърст“, който разказва за живота на Емили Дикинсън, а аз обожавам поезията ѝ. До ден днешен помня играта, сценографията, сюжета. Имах дълга, гъста коса и реших да я пусна. Все пак, премиера е! За мое нещастие, някой от преподавателите от техникума също е присъствал на представлението. То свърши в 21:15 часа, аз живеех много близо, затова се прибрах към 21:30, без да подозирам нищо. Но след няколко дена привикаха майка ми с писмо на събрание в училището. Наказанието беше да ми отрежат косата. Мама успя да ме спаси – много им се молеше, аз обещах, че никога повече няма да пускам косата си, ще я нося само на плитка, и няма да закъснявам. Сега ми е смешно, но тогава ми беше много тъжно.
Когато завърших средно образование, кандидатствах в Академията, но не ме приеха. Влязох в Технически университет-Варна в специалност, на която ѝ помня само името – Технология на машиностроенето и на металорежещите машини. Отивайки във Варна с желанието отново да кандидатствам във ВИТИЗ, веднага разбрах, че има театрален състав към морския флот и се записах. Направихме няколко пиеси, сред които и „А утрините тук са тихи“, но семестърът свършваше и трябваше да си взема изпитите. Вярно, ходех по-рядко на лекции, но бях много изпълнителна – пак от страх да не ме скъсат.
През втората година ни поставиха задача да направим чертеж на витло на кораб. Направих всички изчисления и започнах да ги нанасям на паус. Едната стая в квартирата ми беше празна и я използвах за целта. Паусът не ми стигна, купих още, добавих, а то събираше едва половината витло. Чертах, чертах, чертах. На срещата с професора гледам моите колеги пристигат с едни малки свитъчета, а аз с огромен. Влязох при него, а той започва да разгръща. Разгръща и ме гледа, разгръща и ме гледа, накрая ми каза: „Колежке, Вие много иновативно гледате на нещата. Мога ли да взема Вашата работа?“. Казах: „Да, защо?“, а той: „Ами, може би си заслужава да я сложа в коридора. Колежке, правилно сте изчислявали, но сте объркали мащаба. Вие май искате да се занимавате с нещо друго“. Е, не ме скъса!
След II-ри курс имахме задължителна бригада точно по време на кандидатстудентските изпити във ВИТИЗ. Тъй като имаше много кандидати, първите кръгове се провеждаха по окръзи. Аз знаех кога е в нашия окръг и избягах от бригадата. Заслужаваше си, защото ме приеха при проф. Филип Филипов. Във II-ри курс проф. Мирски, чийто клас завършваше, ме покани да участвам в дипломната им работа „Тюркаре“. Бях по-пълничка и изиграх мадам Тюркаре. Доближих се до естетиката в изкуството. Проф. Мирски бе голям естет, много ерудиран, можеше с лекота да разкаже как се прави ролята, имаше интересен подход. Двамата с проф. Филипов се уважаваха, но не ходеха да гледат постановките на другия. Но на премиерата моят професор дойде. После цялата академия говореше как е гледал премиера на Мирски.
В тези години съществуваше практика театрите да дават стипендия на младите студенти, които искат да вземат в трупата си и аз получавах такава от Бургаския театър. След като завършихме, проф. Филипов се готвеше да направи Нов театър, в който да участваме осем млади артисти. Но нещата се стопираха и половината отидоха в пловдивския театър, сред които и Симо Алексиев, а другата половина заминахме за Пазарджик. Всички искахме Пазарджик, защото е по-близо до София, а и театърът бе на изключително високо ниво. Там се запознах с моя съпруг. Той беше диригент на симфоничния оркестър в оперетата. Оженихме се, чакахме три години за Нов театър, но той така и не се осъществи. После родих две деца и в един момент пожелахме да се преместим в Пловдив.
Нямаше как да се върна в Бургас. Където е любовта, там си и ти. Но градът не ми липсва. Нямам вече приятели там. Свързваше ме само Христо Фотев, с когото бяхме големи семейни приятели. Викаше ми Ханджийската щерка, защото навремето дядо ми е имал хан. Морето е в мен, а имаме и къща, където ходим всяка година, така че Пловдив беше логичният избор. Оказа се много магнетично място. Приеха ме в Драматичен театър „Н. Масалитинов“, скоро след което започна голямото съкращение, а както винаги се случва – последната трябва да си отиде първа. Започнах работа в частен театър, където играхме много детски представления. Междувременно преподавах Актьорско майсторство и Сценична реч в АМТИИ – първо на всички певци, после на поп и джаз пеене, както и спец класове на хореографиите, на които помагах да изграждат роля. В началото беше много интересно. Четях постоянно, дори във ВИТИЗ не съм била толкова систематизирана. Най-любопитно ми беше при певците, тъй като учехме техника на говора, правилно дишане и други. С хореографите ми беше по-лесно, защото те имаха ясни представи в умовете си за типажите. Емоциите преминаваха през самите им тела, за да достигнат после до публиката. За да я пренесат в друга среда, а не да показват едни роботизирани лица, само и единствено с перфектна техника.
След време директор Емил Бонев ми предложи да се върна в театъра по програма „Мелпомена“, а след това Кръстю Кръстев пое щафетата и ме запази за постоянно. Благодаря и на двамата. Никога не бих се отказала от театъра. Много хора казват, че той е единствената любов, аз не мога да кажа такова нещо. Обичам мъжа си, обичам и децата си. За мен първо е семейството, после сцената. Благодарна съм, че съм част от пловдивския театър заради връзката между нас и младите, които носят новата енергия. Нямам този навик да омаловажавам труда им и да ги сравнявам с колеги от миналото. Изпитала съм подобно пренебрежение от първа ръка и не искам да преживеят същото. Аз съм реалист! Осъзнавам, че съм една редова актриса – нямам възходи, нямам падения. Мисля, че честно си върша работата и егото ми не е водещо.
Другата ми страст е да пътувам. Пътували сме много. Привличат ме класическите европейски страни, дестинации като Египет и Индия не са моите, но пък съм ходила в Аляска. На сутринта, в която трябваше да освободим стаята, подхвърлих на момичето на рецепцията, че е много студено. Тя ме изгледа странно и каза: „Студено! Къде е студено?“ Беше лято! Представям си какво ще е през зимата.
Гордея се със синовете си. При тях влиянието на баща им се оказа по-силно и надделя музиката. На театър идваха по-рядко. Големият завърши НУМТИ, после учи две години в Музикалната академия в София при Анатоли Кръстев, след което замина за Ню Йорк с виолончело. Един ден ми се обади и ми каза: „Мамо, аз записвам Счетоводство.“ В началото го приех като шега. Та той не беше учил подобаващо математика в музикалното училище, но беше твърдо решен. Учеше през деня, работеше през останалото време, завърши магистратура и сега работи като одитор в голяма компания първо в Ню Йорк, а сега във Франкфурт. Странно е как се обръщат нещата. Едно време мен ме натискаха да уча математика, аз исках изкуство, а при него обратното. Имам и две малки сладки внучета, с които трудно комуникираме, защото снаха ми е доминиканка и говори испански език, помежду си говорят на английски, баща им им говори на български, а сега ще трябва да научат и немски.
А малкият ми син завърши с пиано, след което го приеха в Държавна консерватория в Париж, където изкара магистратура. После специализира една година в Торонто, след това го приеха в Йейл с мастер-пиано, а сега е на финала на докторантурата си. Той премина през най-добрите майстори в света. Хвърля се в дълбоки води, има дискове с негови изпълнения и постоянно кипи от желание да се развива в сферата си.
В тежките години на съкращенията е имало моменти, в които с мъжа ми сме събирали стотинки, за да изхраним децата, но те никога не усещаха тези липси. Веднъж малкият трябваше да отиде на конкурс, а той струваше пари, с които не разполагахме. Моят дядо е бягал от Беломорска Тракия с една пендолира, когато навлизат турците. Семейството му било разпиляно, но той започва да работи от нулата и полека-лека купува един имот, после друг, прави хан, а пендолирата бе запазил за поколенията. Беше останала като наследство на мен и брат ми, но се наложи да я разделим. Продадох моята част, изпратихме сина ми на конкурса и спечели I-ва награда. Какво по-хубаво от това да дадеш всичко от себе си и да вложиш в децата!
Бяха трудни години, но ако някой ме попита как бих искала да премине живота ми, пак бих го изживяла по същия начин…
Фотограф: Александър Карамфилов
За автора
