Преслава Виденова: рафинирана и свободолюбива

Когато чуете възпитания ѝ, тих глас и прецизно конструираните изречения, когато видите крехката ѝ като стръкче фигурка, няма да повярвате колко домове и държави е сменила – живяла е на остров Крит, пренаемала е жилище в Германия от художник-италианец, профучавала е през Полша и Холандия, за да учи изкуство.

Преслава Виденова отговаря на въпросите спонтанно – под звуците на Smooth Criminal, изпълнен на цигулка, може да снима полутайно хора по улиците на света, може да приготвя вегетарианска храна и да чете със страст и упоение, каквито малцина си позволяват. Представяла си е, че издава стихосбирката си анонимно, без никакво име на корицата. Е, не се получава точно така.

 Преслава е родена в Шумен, през ноември, а корените на паметта ѝ пазят връзката с поколенията преди нея – строга, лаконична и ненакърнима. И всичко това наистина личи в дебютната ѝ книга с поезия („Постоянна експозиция“, изд. „Жанет-45”).

Къде си живяла и какво ти дават преместванията?

Отраснах босонога близко до пръстта и далече от зли очи – в една херметически затворена родова идилия, където целодневно се париш на коприва, бодеш се на дребните шипчета на малиновите храсти, редовно поливани от дядо, пиеш до насита сока на черниците, откъснати направо от дървото, докато не тупнеш по задник, кръглите им зрънца не се търкулнат по яката ти и не бележат памучната ти риза с тъмни неизличими петна. С брат ми бяхме верни съмишленици в своите бели белѝ. После в протежение на две последователни лета оставахме при родителите си в малко крайбрежно селце на остров Крит. В двора на къщата там растяха лимонови и портокалови дръвчета и хибискус, надбягваха се два златни лабрадора, в отдавна запуснатата нива от другата страна на ниската каменна ограда пълзяха бели скорпиони и неведнъж сме откривали малките им полупрозрачни телца, стаени пред прага на входната ни врата. Стръмната пътека до плажа минаваше през гъста маслинова гора, чиято сянка тогава бе всичко необходимо да скрие две деца на шест и девет и побледнялата от грижи възрастна жена, която неотклонно ги следва, моята велика баба, от парещите жеги.

Завърших гимназия във Варна, взех си довиждане със залива и без много да му мисля в една заоблачена надвечер след множество покани най-после се изтипосах пред работното място на най-близката си приятелка, за да ѝ съобщя, че наемам стаята до нейната и се местя в София. После си пронизах сърцето на една роза и си намерих причина да уча в Холандия. Също тъй бързо си намерих причина да прекъсна. Хванах влак за Берлин – най-турбулентната, пънкарска, скуотърска и крайна еманация на стара централноевропейска столица, където наех за кратко апартамент във Фридрихшайн от един отпътувал от Берлин художник-италианец. Живеех сама срещу моста Обербаум, непосредствено до най-популярните клубове за електронна музика, посещавах едно старо, запазено отпреди падането на стената кино и все се канех да гледам прожекциите на филмите с Марлене Дитрих в полунощ, а все се появявах за маратоните на Гаспар Ное.

Същинското предизвикателство неизменно е съжителството на човека със самия него. Преместванията са ме напластили, придали са ми гънки, хребети и падини. Изострили са проявите и нравите на ландшафта. Нюансирали са пигментацията на кожата ми, но бродът вътре е един и същ, клокочещ и грапав от застиналата лава, няма къде да ходя, не мога да го прекося, без да се измокря до кости, да се потопя изцяло.

Помниш ли първите книги, които те промениха?

Още от прогимназията започнах да развивам майсторството на скатаванията във всички часове, освен тези по музика, литература, рисуване и английски. Ходех да снимам флората и фауната в Морската, старите порутени шедьоври на арх. Дабко Дабков или да вися във всякакви книжарници и библиотеки. В един такъв учебен предиобед влязох в средношколската библиотека до „Чаталджа“ във Варна, грабнах легналите една до друга на лавицата „Събрани стихове“ на Блага Димитрова и „Сутринта на картоиграча“ на Кристин Димитрова и чрез техните стихове се промених несъзнателно, сякаш образният им свят се гравира в подсъзнанието ми. Няколко седмици по-късно влязох в друга книжарница, в която редовно се шляех с часове, и погледът ми попадна върху „Чужденецът“ на Камю и сборник с повести и разкази на Кафка. Тогава, след прочита им, се промених съзнателно, изцяло по своя воля.

За теб поезията е?

Сублимацията на инстинкта за смърт. Самолечение.

Какво търсиш у хората, които искаш да наречеш приятели?

Прямота, лоялност, храброст.

Вярвам в човека, в човечността, но разчитам на личната си отговорност, не виня вече външните обстоятелства. Нямам какво да крия, но има неизречими пластове на личността, които позволяват да бъдат усетени сетивно или интуитивно – като необяснимо предчувствие. Затова и хората, които мога чистосърдечно да нарека приятели, изброявам на пръстите на едната си ръка.

Кои свои качества искаш да съхраниш? Доверчива ли си?

Външните белези са необратими, но подлежат на трансформация и се надявам тя да бъде позитивна, да се рафинират. Затова избирам свободолюбието и гъвкавостта на ума. Живият ум е гъвкав. Иначе вътрешният компас безспорно го направлява, той е шофьорът и му се доверявам с широко отворени очи.

За тази година мечтаеш да…?

Честно казано си пожелавам да оцелея. Да настъпят по-леки и благосклонни дни за близките ми. Да бъда съзнателна и благодарна. Да усвоя умението на дълготърпеливостта.

–––

Преслава Виденова е родена през 1996 г. в Шумен, завършва езикова гимназия във Варна, живяла е за кратко в Гърция, Холандия и Германия. През 2018 г. записва специалността „Изкуство и култура“ в Маастрихтския университет. През 2019 прекъсва следването си, за да се върне в България.

Разнопосочните й странствания все пак я отвеждат до няколко приятни литературни поощрения. През 2014 г. спечелва първа награда на националния рецитал-конкурс „Яворови дни“. През 2015 става стипендиант на фондация „Комунитас“. През 2016 година е отличена с първа награда в раздел поезия на конкурса „Петя Дубарова“.

Лауреат е на тридесет и седмото издание на поетичния конкурс „Веселин Ханчев“ (2020), след който дебютира като млад автор със стихосбирката „Постоянна експозиция“ (2021).

Вашият коментар