Точно в 12:00 часа Пловдив замлъкна. Замлъкна, за да отдаде почит за Христо Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България. Както всяка година хиляди спряха своето съществуване и наведоха глави в името на безсмъртието.
Това направиха и 200-та дошли да поднесат своите венци и цветя пред бюст-паметника на поета-революционер в "Цар Симеоновата градина". Тази година словото за 140-та годишнина бе изречено от носителя на награда "Пловдив" за художествена литература за 2016-та за романа си "432 Херца".
Представяме ви цялото слово на писателя Недялко Славов, защото записаните неща остават завинаги:
Скъпи съграждани, няма да крия вълнението си в тоя момент, сега, тук, когато сме се събрали пред паметника на великия Христо Ботев.
Всяка година пред неговите монументи се казват възвишени думи на благодарност, четат се прочувствени слова, а след тях след случва нещо, което не знам да правят други народи по света – под звуците на сирените да замръзват млади и стари и така да отдават почестта си към своя духовен вожд.
Много мислих как да изразя чувствата си в този ден и полека лека в мен изникна, разрастна и ме помете въпроса – как така един човек от плът и кръв става базсмъртен, как така от тленното си тяло прекрачва в зоната на безсмъртието, какъв е тоя феномен. И тогава в съзнанието ми възникна възстановката на оня последен ден на Ботев на Вола, за който говори в „Спомени по българските въстания“ Никола Обретенов и сякаш чух ключа, който отваря вратата към безсмъртието на ботевия гений, а последните думи на Обретенов в оня следобеден час просто резюмираха цялата история на едно човешко възкръсване и превръщането му в легенда. Но нека чуем Обретенов и за миг се пренесем през времето на едно от ония места, на които се пише историята на един или друг народ:
„Най-сетне, когато стана здрач, гърмежите почнаха да се слушат по-нарядко. По едно време изсвири тръбата на войската и гърмежите престанаха съвършено. Някои от нашите момчета разбираха сигналите и казаха, че това означава спиране на боя. По заповед на Ботев, изсвири и нашата тръба – също за спиране. Момчетата, които заемаха върха на Камарата, слезоха и съобщиха, че неприятелят се е оттеглил надолу към местото, откъдето се бяха изкачили. Слезохме и ние с Ботйова, като подкрепяхме ранения Перо.
Когато цялата чета слезе от Камарата и се отправи към извора, Ботйов, Апостолов и аз бяхме изостанали по-назад по причина на Перо, който не можеше да върви. По покана на Ботйова приседнахме край една малка скаличка. С нас бяха Сава Пенев от Търново и Димитър Тодоров (Димитрото) от Габрово, жив и досега.
Ботйов нищо не каза, но се изправи в цял ръст да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата. Тогава моментално изгърмя пушка и Ботйов политна да падне на гърба си. Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложихме на земята, той издъхна, пронизан в сърцето. Сразен беше от неприятелски куршум, без да каже нито дума…
Останахме поразени като от гръм. След няколко минути се окопитихме. По съвета на Перо, прибрахме всичко от Ботйова, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите.
Всички плачехме, но аз и Апостолов бяхме неутешими. Наведохме се и го целунахме по челото. Оставихме скъпите му останки на произвола на съдбата, за да се изпълнят собствените му думи: „В редовете на борбата да си найда и аз гроба!“
Простихме се така с войводата, тръгнахме с момчетата към извора. Съгласихме се да не казваме никому за смъртта на войводата, макар че мнозина от четниците питаха: „Къде е войводата?“
– Отиде напред и ние вървим след него – отговаряхме ние.”
И от този ден насетне българският народ върви след своя Пастир…
За автора
