Пловдивски архитектурен октомври: За фестивали, изложби и усещане за град

Ремонтите в Цар Симеоновата градина, на хотел „Берлин“ на Главната и съседните стълби на Каменица, както и на къщата с Медальона си текат. Нямаме търпение да видим крайния резултат, тъй като това са емблематични места, които някой в някакъв момент реши, че ще се ремонтират/реставрират/реновират. Дотогава ще се занимаваме с октомврийските неща, започвайки с Една архитектурна седмица:

One Architecture Survey

Няма как да не започна октомврийския обзор с фестивала за архитектура One Architecture Week. Следейки фестивала дълги години и посещавайки го още от годините, в които беше в София, няма как да не потвърдя всички изказвания, че този път той наистина бе по-различен – и, лично мнение, по-смислен. Ако досега форматът бе доста затворен във вътрешноархитектурни дискусии, разговори и опити за обсъждане на професионални проблеми, изданието от 2014-а бележи може би първия път, в който той се отвори към непрофесионална публика.

Събитията бяха от крайно разнообразен характер – т.е. всеки можеше да намери нещо интересно за себе си, и с малки „парти“ изключения, всички засягаха архитектурата и се опитваха да въвлекат публиката в мислене за градската среда. Това е и най-доброто нещо, което този фестивал може да свърши – не да се обяви архитектурен конкурс, за него не е нужен фестивал – целта на такова събитие е да разпространи идеите за качествена архитектура, или поне за мислене в посока „архитектура“ сред повече хора. 10 дни не са достатъчни за нищо, но съм сигурен, че с фестивалът е катализирал* процеси за мислене както у много граждани, така и у много (извинявам се за чуждицата) decision-makers**.

Разбира се, имаше и няколко малки проблема, като например неслучилият се проект за по-интересен вид на новата пешеходна улица „Христо Дюкмеджиев“. В един момент, посредата на фестивала, даже посредата на събитие,  общината реши да ремонтира улица, която уж щеше да се ремонтира по проект на чуждестранен архитект. Уви, този интересен проект не се случи, но това са детайли за изчистване.

Виси обаче и един въпрос – защо не се говори открито и свободно за местни проблеми, които засягат архитектура, градска среда и вземане на решения, за очевидни проблеми? Като един сериозен архитектурен форум със стабилни позиции на световно ниво, в който идват имена от цял свят, спокойно могат да се коментират с тях актуалните и наболели архитектурни проблеми, за които си затваряме очите: Какво се случва с Небет тепе? Защо има зелени лампички-и-не-само в Цар Симеоновата градина? Защо реставрацията на Голямата базилика отново е възложена директно, а не се направи конкурс?

Но позитивно погледнато, ако наистина този фестивал задвижи критична маса хора да се вълнуват от развиването на градската среда, тези въпроси самите хора ще ги повдигат.

Изложба за Тютюневите складове

Също като фестивала за архитектура, изложбата в Тютюневите складове целеше повече запознаване на широка публика с историята, стойността и важността на този квартал. Лъч на оптимизъм бе, че изложбата, организирана от фондация „Пловдив 2019“ и филмът на Пенка Калинкова провокираха огромен зрителски и граждански интерес. Покрай липсата на интерес за бъдещето на Небет тепе и бурните ръкопляскания за Цар Симеоновата градина, гражданското желание да научат повече за Тютюневите складове говори и за градското желание те да бъдат запазени и да продължат да съществуват под някаква форма.

Самата изложба беше организирана и проведена чудесно, на страхотно и ново за културните средища място, което обаче има огромен потенциал да посреща още и още събития. Това бе и добър знак, че може дадено пространство да бъде частно и да бъде използвано чудесно за култура – много по-добре изглеждащо от т.нар. „Дом на културата“, ремонтиран с 20 млн. наши пари.

Изложбата с "най-красивите сгради"

(снимка: КАБ-София)

И преди сме споменавали колко са важни изложбите за формирането на определени мнения сред хората, за това, че те образоват. Съвсем накратко споменаваме за изложбата на Главната в близост до Градска художествена галерия, наименована – поне в нашите очи, иронично – „Най-красивите сгради на България“. Разбира се, малко хора са излезли извън шовинистичното гласуване за пловдивската Малка базилика, но през очите им сигурно е минал и архитектурният обект „Цари Мали град“. Без никакви условности, това е бутафорен, фентъзи проект с измислена история, измислена култура и измислена архитектура.

Представянето ѝ в тази изложба я узаконява, поне в общественото мнение, като „Най-красива сграда“, нещо което не биваше да се допуска от отговорните за целта фактори. Не сме фенове на цензурата, но вероятно има лостове, с които ако искам да наредя изложба с цици на чалга звезди, няма да ми се позволи. Представянето на великанските музеи и нео-мутро-барокови замъци в Скопие, или напълно идентичния проект „Цари Мали град“ е представяне на архитектурни чалга-цици пред хората.

Опити за унищожаване на градския дух

(снимка: в. Марица/marica.bg – "Шарено", равно ли е на "красиво"?)

КОЙ е въпрос, който много се върти в общественото пространство в последната година и половина. За разлика от националния въпрос „КОЙ“, на който отговор общо взето имаме, пловдивският архитектурен „КОЙ“ все още е анонимен човек с липси в урбанистичното образование и естетичното мислене. Или поне твърд устойчив отказ да аргументира решенията си.

Предните дни се изремонтира пешеходното пространство между Джумая джамия и градинката, като се поставиха отново същите тези турски павета, които заливат Пловдив десета година на нови и нови места. Малко хронология: Въпреки, че имаме забележки към естетиката и функционалността им, приветстваме по-умното решение Главната в пълната ѝ цялост да се направи с тях – от Пощата до пешеходния мост. Една настилка и един дизайн на дадена част на града създава усещане за единство, за хомогенност, за цялост. Пространството зад Джумаята (също както и около Баня Старинна) обаче е коренно различно, с различна функционалност, околна среда и дух.

Градският дух, уви, е нещо, което арх. КОЙ не може да усети. Градският дух означава усещането, че се намираш в град – и то не в кой да е град, а точно определен град. Извинявам се за повтарянето, но да ремонтираш нещо само, за да е „новичко“ е мислене на селско ниво. А Пловдив е град. Такъв, в който хората трябва да си обичаме и уважаваме историята. А историята не е само Античния театър и Възрожденските къщи, историята е и, например, парковете, които активно са строели кметове и общественици, които уж аплодираме, кръщаваме улици на техни имена и се гордеем с постиженията им, но реално не тачим по никакъв начин.

Притесни и дори леко ни уплаши анонимната и отново незнайно-от-кого-дошла идея да се ремонтират градски пространства, като например градинката срещу Света Петка – пространство с настилка от изключително красив червен естествен камък, без излишни фонтани, рози и субтропична растителност: градски парк. Идентична е ситуацията и с Дондуковата градина, която е обвзета от този градски дух, за който също има планове да му се отнеме идентичността и да се напълни с неумело направена архитектура. Надяваме се всички тези проекти (с линкове по-долу) да преминат някакво обсъждане.

Съвсем разбираемо е желанието да се правят ремонти в пешеходните части около река „Марица“. Доколко са красиви и естетически издържани са тези проекти е отделен въпрос – по-важното нещо, което не стана ясно е пак – КОЙ. Защо – е ясно, мястото се нуждае от ремонт и обновяване. Но нека стане по същия начин, по който се прави площад „Централен“ и площадното пространство пред ГДК. Директните анонимни възлагания, за които разбираме постфактум в строго определени медии са ни познати от „едно време в което не сме били родени“, но пък сме чували как е било.

Цитираме и плановете от вестник „Марица“:

Сцена на открито и библиотека между Водната палата и Адата

Нова визия за Шахбазян, уникален парк срещу "Света Петка"

Обновяват центъра на Пловдив с Европари

Пловдив с два нови Европейски парка (ГАЛЕРИЯ)

* – „Катализаторите не могат да предизвикват извършването на химична реакция, която по принцип не може да протече“(цитат от Wikipedia). Важи най-вече за мисленето сред decision-maker**-ите

** – в превод от английски – „Хората, които вземат решенията“. Звучи по-модерно на английски, но обещаваме за другия път да измислим дума на български. Мислим си за „пеефци“

За автора

Вашият коментар