Нещо за четене: Октавио Пас

"Самотата е най-дълбокият факт от човешкото състояние, защото човекът е единственото същество, което знае, че е само", пише Октавио Пас. Определяният от свои съвременници като най- големият поет и мислител на Мексико, той е малко познат сред  българските читатели. Октавио Пас е носител на Нобелова награда за литература за 1990 г., както и носител на Нобелова награда за физика за 1984 г.

 “Човекът е носталгия, търсеща връзка със своя източник. Затова, когато усеща себе си, човек се намира откъснат от другите с чуство за самота…тази самота има двоен смисъл: от една страна човек добива съзнание за себе си, а от друга – желание да излезе от себе си – раждаме се сами и умираме сами. През живота си желаем нещо може би в крайна сметка невъзможно –  сливането с противоположностите. Единствено в акта на любовта, за няколко мига, душите се сливат в едно".

Модерният човек се блъска в две от „стените“ на самотата: “чувствам се самотен” и  “не ме оставят на мира”. Възможно ли е да бъдем сами? Възможно ли е да бъдем заедно? Колкото сме по-сами, не сме ли по-заедно? Когато сме заедно понякога не сме ли сами? Отговор на тези въпроси не можем да дадем.

Да се върнем на Октавио Пас. Ако и вие не сте го чували, се надявам, че с малкото отклонение на тема самота спечелих вниманието ви и ще прочетете тези редове. Октавио Пас се запознава с литературата от ранна възраст и публикува първото си стихотворение през 1931. На 19-годишна възраст, той издава първата си стихосбирка „Luna Silvestre“. Авторът на над 40 книги, добива известност от  първата си прозаична книга „Лабиринтът на самотата” (1950).

"Две тела" – Октавио Пас

Щом се срещнат две тела,
често са като вълните
в океана на нощта.

Щом се срещнат две тела,
често са подобно корени,
здраво сраснати в нощта.

Ала често две тела-
туй са две скали студени,
и пустиня е нощта.

Ала често две тела-
туй са два студени ножа,
техен блясък е нощта.

И най-сетне две тела-
падащи звезди са те
в опустялото небе.

За автора

Вашият коментар