75 години висше образование в Пловдив

През тази толкова необикновена година се навършва три четвърти век от началото на висшето образование под тепетата. От една страна, твърде малко за град с толкова древно минало, от друга – достатъчно за да се формират и произведат традиции, да се получат приноси и достижения.

По време на Възраждането Пловдив се откроява като водещ образователен център в българските земи. Процесите на новобългарска просвета започват да се развиват по-късно, отколкото в други градове, заради силното гръцко влияние в града, но веднъж тръгнали – успехите не закъсняват. Под ръководството на Найден Геров и Йоаким Груев Пловдивското класно училище се превръща в еталон. От тук тръгва традиция за празнуването на деня на Светите братя Кирил и Методий и славянската, пардон – българската… или, не знам, обърках се вече писменост. От 1868 г. училището прераства в гимназия – втората българска и първата в пределите на страната. С този бърз темп на развитие изглеждало въпрос на немного време да се организира и висше училище. Освобождението настъпва обаче преди да се пристъпи към действие в тази насока. Пловдив е всепризнат общобългарски център към онова време и неслучайно временното руско управление до Берлинския договор резидира в града. По силата на този унищожителен за българската национална идея документ градът става столица на Източна Румелия.

В годините до Съединението Пловдив продължава да бъда приемник и предавател на всебългарски културни импулси. Издават се десетки вестници и списания, в града работи и живее цвета на интелигенцията. Към местните възрожденски културни и политически дейци от национален мащаб – Найден Геров, Йоаким Груев, Христо Данов, Драган Манчов и д-р Стоян Чомаков трябва да добавим Захари Стоянов, Константин Величков, Петко Славейков, Иван Вазов, Петко Каравелов, Иван Салабашев, художникът Антон Митов, дошлите от чужбина Иван Мърквичка, братя Шкорпил, Антон Безеншек – голяма част от хората, положили основите на българската наука и култура след Освобождението. Трябва да се има предвид и че Пловдив е значим център на ниво първоначално, основно и средно образование и за другите традиционно обитаващи го етноси – гърци, турци, евреи, арменци. В тази обстановка няма нищо чудно, че идеята за висше учебно заведение отново става актуална, но отново е изместена от по-важни политически въпроси. Идва Съединението. Пловдив жертва своя средищен статут в името на националното единство и в резултат се провинциализира. Яко, както би казал на академичен език, ген. проф. В. Мутафчиев.

Като резултат висшето образование се основополага в София. През следващите десетилетия базираните в столицата политици галят ухото на пловдивчани, че градът им е втора столица или столица на Южна България, но единственото място в града, в което може да се продължи образованието след гимназия е откритият през 1909 г. висш педагогически курс, прерастнал в 1921 г. в учителски институт. В него обаче се подготвят само педагогически кадри и дипломите са с по-нисък ранг от университетските.

Пловдив трябва да чака до противоречивите политически промени с начало от 9 септември 1944 г., когато новата „народна“ власт поема нещата в свои ръце. Комунистическото управление върши много поразии, дори престъпления, но със сигурност има решаващ принос за университетското образование. Както е известно управлението след 9 септември се извършва от все по-доминираната с времето от комунистите коалиция, наречена Отечествен фронт. Важни звена на местно ниво са така наречените комитети. Обикновено те са квартални, териториални, градски, но има и други. Такъв е Комитетът за културно въздигане на Пловдив, който включва хора от административния, културния и политически елит на града. Още докато траят военните действия започва лансиране на идеята пред правителството в столицата и в крайна сметка през август 1945 г. реализацията ѝ е факт.

Издадена е Наредба-закон за учредяване на Пловдивски университет. Предвидени са два факултета – Медицински и Агрономо-лесовъден. В документите се споменава, че властимащите никак не са били убедени лесно, че вторият в България университет трябва да се открие именно в Пловдив. Още по-големи са трудностите с материалната база. Учебното заведение е тържествено открито на 8 декември 1945 г. Занятията се водят в сградата на Търговската гимназия и тази на днешното казино на ъгъла на площад „Стефан Стамболов“, позната на по-възрастните пловдивчани като кино „Балкан“. По идея на митрополит Кирил Пловдивски университетът получава името „Паисий Хилендарски“. Няколко години по-късно обаче факултетите се обособяват в отделни учебни заведения, профилирани в различни направления със собствени имена.

От тях водят началото си днешните Аграрен университет, Медицински университет и Университет по хранителни технологии. Името и университетската традиция междувременно макар и непряко са продължени от Учителския институт, който през 1961 г. става Висш педагогически институт за природо-математически науки, през 1966 г. е наречен „Паисий Хилендарски“, а през 1972 г. е преобразуван в Пловдивски университет.

Промените са разнопосочни, но най-важното е, че Пловдив става важен център на висше образование и научна дейност. Това придава допълнителна стойност на града, прави го още по-привлекателен за живот и работа.

Отразява се неминуемо и на културното и образователно ниво на неговите жители. Днес в Пловдив освен споменатите заведения се помещава и Академията за музикално танцово и изобразително изкуство, започнала своето съществуване като филиал на Консерваторията и придобила самостоятелен статут от 1972 г.; филиалът на Техническия университет, разкрит през 1986 г.; няколко частни учебни заведения. От. 1945 г. до днес са създадени хиляди академични кадри – професори, доценти, асистенти. Всичко това е значим капитал за развитие на града.

Висшите учебни заведения привличат амбициозни млади хора, дават им образование и старт в живота. Много от тях остават да живеят и работят тук. До голяма степен поради този факт демографската ситуация в Пловдив е далеч по-благоприятна от повечето други селища и райони в страната. Показателен пример колко важно е да се инвестира в образование – както висше, така и училищно. Преди години чух писателя Антон Дончев да казва „най-голямото богатство на България са нейните деца. Те са умни и красиви. Влезте в което и да е училище и ще се убедите“. Към това може да се добави само, че трябва да се направи всичко възможно да останат в България.

Вашият коментар