Татуировките са първоизточникът на българските шевици

България е малка, но пълна с хилядолетна история територия. Макар че сме преминали през множество метаморфози, епохи със своите възходи и падения, социално-икономически промени и поглед, устремен към чуждото влияние, в самосъзнанието ни са съхранени елементи от езическия ни, а после и християнски фолклор, с които се гордеем до ден днешен и представяме за символ на българщината пред света. Може би най-открояващ се, наред с народната ни музика, са традиционните ни облекла или по-точно – шевиците.

Произход и особености

Всъщност, колкото и странно да звучи, първообразът на шевицата е татуировката. Рисуването върху тяло, пещери и идолни пластики датира още от праисторията като първобитен вариант на писменост. Именно рисунките са първият вид комуникация между отделните индивиди, свръзка между човека и магическите божествени сили.

През вековете почти всички народности приемат татуирането като основна част от бита си – шумери, маи, древни египтяни, индийци, китайци, племената от Тибет и Монголия, викинги, индианци, илири, келти и други.

Орнаментите започват да се везат върху текстил по земите ни през бронзовата епоха на Тракия. Самата дума текстил произлиза от латински, а българският прочит е „да туриш текст“. Мотивите обозначават влиянието на природните елементи върху племето, отличават сана или родственото дърво на някоя фамилия, възхваляват някое божество или митично създание, а други са за предпазване от зли сили и благоденствие. Древните траки са оприличавали акта на везане като акта на оплождане на Земята майка от Слънчевия бог. Самото пробождане на плата олицетворява проникването в утробата, където ще бъде посято словото.

Легендите разказват, че тракийските жени надминавали дори гъркините в Елада по време на Дионисиевите празници, като се откроявали с красотата и свободното си държание, танците и фееричните си дрехи, изпъстрени с животински, растителни и геометрични фигури. Кожата им също била изрисувана с различни елементи. Самата Земя майка често била рисувана с татуировки по тялото си.

По-нататък във времето, при обединяването на „славянските племена“ с прабългарите, се обединяват и културните ценности и знаци, което включва и тъкачеството.

Дори първоначалната християнска религия разглежда сюжета за татуировките. В Стария Завет има пасажи, в които се твърди, че Господ има своеобразни вечни писания по тялото си. В последствие обаче те са били заклеймени като езическо дело от папа Адриан I през 787 година. На Стария континент забраната продължава чак до XVIII век. Но рисуването на символи отдавна е прехвърлено върху занаятите като керамика, дърворезба, ковачество и тъкачество, така че традицията няма как да се унищожи. 

За везането върху облекло българите използвали вълнени, понякога и копринени нишки, вплетени чрез шиварка или копринарка. Бодовете варират по вид от прости до комбинирани, а преобладаващите цветове са червено, зелено, синьо, жълто, бяло, кафяво и черно. Всеки цвят има своето определено значение. Червеното значело кръв и нов живот; зеленото – земята и Дървото на живота; синьото – небето и морето; жълтото – слънце; бялото – чистота и невинност; кафявото и черното – Майката земя.

Значение на символите и интересни факти

Самите мотиви също не са случайни. Най-често преобладават геометрични фигури, родови знаци, растителни и животински фигури, слънчеви знаци. Те се поставят по краищата на дрехата – края на ръкавите, върху бието, около шията и слънчевия сплит, в края на фустата и на пояса, заради вярването, че така очертават границите на тялото и го предпазват. Ако част от бродерията се отреже, се считало, че така се отваряла пролука за злите духове.

Може би най-архаичните мотиви са Слънчевите, произлизащи още от времето на Бога Слънце. Според Томас Уилсън – доктор по история и политически науки в университета „Джонс Хопкинс“, а в последствие двадесет и осмият президент на Съединените Американски Щати, свастиката е най-ранният известен символ. Други известни Слънчеви символи са кръстът, конят, петле. Древните народи вярвали, че ги пазят от болести, зло и смърт.

Грешно се вярва, че елбетицата също е Слънчев знак. Всъщност тя е женски символ, който се поставя само върху облеклото на омъжените жени.

Следващи по произход най-вероятно са животинските фигури, но в българските шевици не са толкова силно разпространени. Въпреки това напомнят за времената на лов, с който главно са се препитавали хората по света. Интересен факт е, че пауните и гълъбите са медиатори между земния живот и небесния свят на Богинята майка.

Растителните орнаменти произлизат от Дървото на живота, което символизира свръзката между Подземния свят със Земята и Небесното царство. В короната се крият ангелите, Бог и птиците. Стволът е пътят, който човек трябва да извърви, а корените ни отвеждат отвъд, в мрачната доба на Подземието.

Геометричните фигури също имат своите интересни значения. Ромбът е типичен за шевиците из цяла България и означава оплодена утроба. Вплита се за защита на плода на бременната жена, както и за плодородие. Най-често ромбът се везал по местата, закриващи интимните части – пола и пазва.

В Самоков било традиция да се пропуска бод или цял орнамент, защото хората вярвали, че този дефект привлича лошите погледи и негативната енергия се абсорбира там, вместо да урочаса носещия носията.

Най-разпространените орнаменти в Разградско били ребрените знаци ордыш – тамга, които се везели върху женските ризи, точно върху зърната на гърдите, за да защитят кърмата им.

В Родопите най-често се бродира продълговата шевица, съставена от много полуромбове, обединени от линии, символизираща сливането на мъжа и жената. На различни елементи от носията се везали и кодове, които показвали статуса на човек, родовата принадлежност или семейното състояние при жените. 

Като цяло не орнаментите на шевиците определят носиите по региони, а от какво се състоят, както и цвета им. Някои са по-тежки, с повече елементи, други са по-свободни и леки, но винаги подборът е свързан със символика, запазила се през вековете, макар и малко позабравена.

Със специалното съдействие и редакторска намеса на Ирен Ямами –автор на книгите „Архаични символи в бродерията“, „България в шевици“ и част от авторския екип в Енциклопедия на културата в страните от Централна и Източна Европа

Очаквайте скоро интервю с г-жа Ямами

Коментари (1)

Вашият коментар