Има вечери, които те изваждат от конвенционалното разбиране за живота. За да станеш част от тях не е нужно много, просто да слезеш под Петното, всеки вторник, някъде около 19 часа. Там двама души, огряни от прожектори, си говорят за живота, който осмислят в литература. Там животът всеки път е различен, можеш да го видиш във всеки един негов аспект. А това, че се намираш в тъмнина, ти създава уюта и защитата от недоброто. Особено трябваше да го направиш този вторник.
Поводът е Здравка Евтимова и романа ѝ „Една и съща река”. Здравка Евтимова е различен автор. А днес сред стотиците български писатели е невероятно трудно да бъдеш различен. Не само с това, което пишеш, но и със себе си като личност и човек. Здравка Евтимова е автор, който е преди всичко напълно искрен пред себе си и пред публиката. Всяка една нейна книга е мъчение, от което се чувства длъжна да се спаси, написвайки го. Тя не се бута пред медиите, за да търси вниманието им, ненавижда връзкарството и лобирането „Ако нещо си струва, то ще се забележи.” Сама търси и намира конкурси и затова и книгите ѝ са превеждани и издавани в много страни. И изпитва ужас от съставянето на планове.
Всичко започва от един върнат за преработване закон за обществените поръчки, който дава свободно време на Здравка, за да обърне внимание и на трите сестри от романа, които дълго време държи в себе си. Сравнява ги с кашлица, която много време я мъчи. Нуждата да се спаси от „кашлицата” ражда този роман.
„Една и съща река” е изключително мощна в разказваческото си умение, изключително чувствена книга, изумително стилистично равнище. Потресаващи парчета. Уникална проза. Убеден съм, че книгата я чакат само хубави дни, а аз рядко съм убеден в добрата съдба на някоя българска книга. Това не е просто редова книга. Не се пише често такава книга. И това тепърва ще става ясно. Много трудно в българската литература хем една книга е социална, хем кожата на самото съществуване пращи и се цепи. Това е, когато социалното стане човешка трагедия и когато можеш да стигнеш отвъд тази трагедия. Книгата прави парабола от бедния бит до слънцето на човешката трагедия", коментира Александър Секулов романа на Здравка Евтимова
Тя приема писането като почивка от тежката преводаческа работа. Единственото място на свобода. Само в писането всички осколъчни боеприпаси могат да станат пеперуди, целувки, змии. А каква по-голяма мотивация за писане от наблюдението, че всъщност нещо не зависи от теб. Че не можеш по никакъв друг начин да поправиш някаква несправедливост, освен ако не напишеш нещо. Така се раждат и книгите на Здравка Евтимова.
Тук някъде чух може би най-конструктивния разговор за българската литература и литературата изобщо. Думи, които само в няколко изречения успяха да ми отговорят на иначе абстрактните и сложни въпроси защо трябва да се чете и да се пише. Няколко изречения, в които се съдържа целият смисъл на онова, за което всички тези хора се събират всеки вторник, на търсенията и очакванията от книгите.
Здравка Евтимова често е жури в литературни конкурси и един от принципите, по които преценя стойността на една книга е цялостното ѝ въздействие върху хората:
„Една книга трябва да вижда, че унижението трябва да бъде стеснявано. Книгата трябва да бъде използвана като стена срещу унижението. Трябва да води човечеството нагоре. Милиметър да е, но да е нагоре. Ако една книга тласне хората в посока да бъдат по-смели, да забравят какво шефът ти ще помисли за теб ако го разкритикуваш. Да дава малко лудост на хората, малко смелост, да ги направи да са по-силни от страха и от желанието да се сложиш и да си полезен.”
Повече за литературните четения в Петното на Роршах може да видите ТУК.
За автора
