С усмивка, интелект, чар и сърце плени пловдивската публика младият софийски писател Иван Русланов. Неговата трета книга – романът „Среднощни светлини“ – беше представена на 23 март в книжарница „Хермес“. До Иван застана неговата редакторка – Мартина Иванова, за да разкажат заедно за тази необикновена книга, преплитаща пътищата на любовта, изкуството и политиката. Вечерта протече изключително емоционално. В публиката бяха и стари познати на автора, сред които Елена Диварова (част от редакторския екип на втората книга на Иван) и Стефан Бонев (чийто конкурс „Недоизречено“ младият автор е печелил).
Иван сподели, че се е постарал да изгради сърце на романа си и да създаде една човешка история. Точно това смята младия автор, че липсва в съвременната българска литература – истории за обикновени хора.
По време на премиерата се проведе томбола. Наградата грабна, както изглежда, най-голямата пловдивска фенка на Иван – Теодора Димитрова. Младата дама си тръгна с безплатно издание на романа и получи първия автограф.
А какви върхове още ще покори Иван Русланов може да прецените сами, като прочетете интервюто, което проведохме с него, разгледате снимки от събитието и, естествено, прочетете „Среднощни Светлини“.
Бихте ли се представили с няколко думи на нашите читатели… Разкажете ни за вашата работа, за творческия Ви и житейски път до тук? Къде Сте учили? Как се вдъхновявате да пишете?
Аз съм Иван Русланов, един обикновен млад човек, който, обаче, има цели, има идеи и иска да ги следва неотклонно. Вярва в това, което пише, в това, което казва и се опитва да го отстоява. Завършил съм първо „Счетоводство и контрол“… знам колко странно звучи, предвид с какво се занимавам сега. След това, обаче, поех по пътя на журналистиката, по пътя на писането. Минах магистратура „Бизнес журналистика“ след бакалавъра ми и в момента съм докторант по „Медии и журналистика“ в УНСС.
Започнах да пиша по-сериозна през 2006 година, когато бях на четиринайсет години. И от тогава не съм спирал. Винаги имам идеи. Първата ми по-сериозна награда дойде през 2008 година. След това 2011 година издадох първия роман „Черният ангел“. Вторият роман излезе няколко години по-късно, понеже имах неща, които трябваше да си изясня. „Искри човечност“ – сборник с разкази излезе през 2015 година. Днес съм тук пред вас, за да представя „Среднощни светлини“ – моят най-специален труд, който излезе февруари месец през 2016 г. Една книга, в която говоря за любовта не само в романтичната й част, но и като любов между родители, между хора, между приятели; любовта като цяло такава, каквато ни прави по-добри хора и такава, каквато ни прави живи.
Разкажете ни за „Среднощни светлини“. Как възникна идеята и как протече процеса на създаване на романа?
Интересно е, тъй като в този роман сблъсквам света на политиката със света на изкуството. И всъщност точно от тази идея се роди целия роман. Една вечер, малко преди да си легна, си представих какво би станало ако една авторка, в случая – моята героиня Ана, се омъжи за политик и какво ще стане, когато двата свята се сблъскат. Цяла вечер не можах да мигна, заради тази идея. И се роди „Среднощни светлини“, което първо носеше друго заглавие („Светлините на града“), но след това в процеса на писане реших да го променя. Исках да му предам повече идентичност. Исках да му предам повече дълбочина. Исках просто да е нещо непознато все още. Смятам, че се получи една история, която говори за съвременните амбиции и какво губим, докато привидно печелим.
Като заговорихте за любов и политика… След събитията в Брюксел мислите ли, че политиката и любовта могат да съжителстват в реалния свят, извън художествения?
Ами за жалост много хора, които влезнат в политиката се променят. Те стават алчни за повече власт, за повече пари, за повече материални облаги. Тези две неща – материалното и духовността – често си противоречат и се отблъскват едно друго. Не знам, може би е до човек, но при една подобна промяна душевността се променя, отношенията между хората също се променят, както ще видите в романа. Смятам, че подобни случаи като атентата в Брюксел са продиктувани точно от жаждата за власт на някои хора, които се опитват да се прикрият зад подобни атентати и зад подобни актове на тероризъм, на робство дори, умствено робство, тъй като хората, които го правят са манипулирани от други, както знаем много добре. И напоследък забелязвам една тенденция, че малките неща като любов, като съпричастност, като помощ между хората са отблъсквани от това желание да имаш повече, да притежаваш повече. За жалост светът се променя и понякога не е за добро.
В предишно свое интервю казвате, че на младите хора в България не се дава достатъчно шанс. Вие така ли се чувствате? Беше ли ви даден шанс?
На мен определено ми беше даден шанс. И аз се чувствам оценен. Но… докато стигна до „Хермес“, докато стигна до признанието на хората, трябваше да премина през много безразличие, през много спънки, през много хора, които ми казваха в прав текст, че мечтите ми са невъзможни, че аз съм некадърен или нещо подобно… Предателства… когато издадеш книга, ти разбираш кои са истинските хора до теб и кои наистина те подкрепят, а не са с теб само защото имат някакъв интерес. И всъщност точно това – предателството от хора, на които си имал доверие – те спъва и те кара да се чувстваш нищожен и просто убива мечтите ти. Но това не трябва да се случва. Аз продължих да се боря. И ще продължавам да се боря за „Среднощни светлини“, защото светът ми показа, че това е една книга, която има смисъл. Аз лично се постарах тази книга да е книга с идеи. Ще се боря до последно за нея! Ще търся начини и знам, че ще намеря такъв, да стигне до повече хора!
В романа си Вие пишете, че творците са странни и понякога пишат цели романи, за да кажат едно обикновено „обичам те“. И Вашият случай ли е такъв?
Това е един интересен въпрос…Всеки е имал трудна любов, естествено. Всеки е имал невъзможна любов. И може би е много по-добре, че тази любов е останала невъзможна и неизживяна, понеже вместо да причинява радостта, заради която любовта е едно прекрасно чувство, тя е можела само да ранява, да обижда, да тъпче, да разрушава. Има и такава любов, всички знаем. Много често хората, на които сме имали най-голямо доверие и на които сме дарявали любовта си, избират нещо второстепенно пред нас. Избират някакъв свой друг приоритет, който въпреки, че няма стойността, която ние можем да им дадем, за тях е по-важен. И ако нещо такова се случи, ние няма смисъл да се борим за тази любов. По-добре да напишем нещо. По-добре да я премълчим. Но никога не трябва да подценяваме себе си, защото все пак ние трябва да сме най-важни за себе си и трябва да се опитаме да построим личностите, които искаме да бъдем. Да бъдем по-добри всеки един изминал ден. Да уважаваме себе и останалите. И да живеем.
Сега, след като „Среднощни светлини“ вече е факт. Замисляли ли сте се за нови проекти?
Единственото, което искам, след излизането на „Среднощни светлини“ е този роман да срещне своите читатели. Да бъде един успешен проект, защото дадох всичко от себе си за него. Опитах се да построя на този роман едно сърце, което да го отличи, което да го направи по-искрен, което да го направи по-чист и хората да го усетят. Много искам това да се случи. Надявам се и се моля всеки ден… и работя, което е най-важното. Дали ще имам следваща книга, дали ще имам следващ продукт, дали ще имам следващо, каквото и да било… не знам, това времето ще покаже. Но за сега аз давам всичко от себе си за „Среднощни светлини“ и продължавам да вярвам, независимо от това, което ще ми покаже съдбата.ю
Снимки: Таня Даскалова
За автора
