Да, не сте се объркали. Това не е заглавие, това наистина е въпрос. И е въпрос към всички българи, не само към пловдивчани. Въпрос толкова важен, колкото и тези дали сме и дали ще бъдем горд народ и истинска държава!
Броени дни, след като станаха ясни идеите на местната власт за бъдещата визия на площад "Централен", в социалните мрежи се заформиха горещи дебати. Една от щекотливите теми бе евентуалното преместване на паметника на Гюро Михайлов пред Военния клуб на друго място.
С любопитство четях мненията "за" и "против" до момента, в който попаднах на няколко "за", които ме потресоха истински.
Без да цитирам буквално, от тях ставаше ясно, че написалите ги смятат паметника за "паметник на глупостта", а самия Гюро Михайлов за "тъпанар" и "промит мозък", при това отговорен и за смъртта на други хора.
И не са единствените. Още преди години, както и сега, част от гражданството не е можело да разбере как така някой би жертвал живота си, за да изпълни своя дълг. По този повод и в знак на благодарност (каква ирония), навремето кръстили и градската лудница на негово име – "Гюро Михайлов".
И в момента се чувствам длъжен да преразкажа историята накратко за тези, които не знаят, както и за тези, които знаят, но са я забравили.
Било навръх Коледа, 25 декември, през далечната 1880 година. 20-годишният Гюро Михайлов, като част от специализирано звено за охрана на важни обекти в града, бил на поста (наряд, часови) си в пловдивската банка. Важно е да уточня, че по същото време Пловдив е център на Източна Румелия, а във въпросната сграда се намирали както пари, така и важни за града документи. Същата била използвана от щабовете на милицията и жандармерията. Иначе казано – изключително важен за охраняване обект.
Охраната била денонощна, включваща петима войници, като един от тях (в случая Гюро Михайлов) трябвало да охранява касата, коята се намирала на третия етаж.
Малко преди полунощ на първия етаж на сградата избухнал пожар, който бързо се прехвърлил и по горните такива. И сега накратко: въпреки опитите на полицаи, пожарникари и съседи, огънят станал неудържим. Всички се разбягали от горящата сграда, като в нея останал един единствен човек – Гюро Михайлов.
Счетоводителят на щаба се опитал да убеди Михайлов да напусне поста си и да се спасява, но той отказал. Изключително важно е да се знае, че по онова време уставът изрично е забранявал пост да се напуска без разрешението на началник караула, а за подобно провинение наказанието било смърт!
Минути по-късно същият, заедно с няколко войници, нахлули в помещението, за да освободят от поста Гюро, но за нещастие закъснели. Горящият под пропаднал и никой от тях не успял да се спаси.
Ето и кратка извадка от въпросния устав, разясняваща задълженията на караула, която вероятно може частично да обясни случилото се:
– Внимателно да варди постта си и всичко, що му е дадено за наглеждане.
– Да не напуща поста си, догдето не го сменят или приберат, ако и животът му да е в опасност.
По-късно уставът бил променен, за да предпазва войниците от гибел в случай на подобни инциденти.
И така – Гюро Михайлов не напуснал поста си и изпълнил своя дълг, плащайки за това с живота си!
Наясно съм, че в наши дни това звучи странно и малцина са тези, които могат да разберат как изобщо е възможно човек да удържи най-малкото на животинските си инстикти за оцеляване, но навремето ценностите на хората били други, а думата дълг била изпълнена със съдържание. Не бива да забравяме, че случилото се било във време, в което България още не била съединена, а от 1878 година били изминали само две години!
Да, мога да се съглася с това, че Михайлов не е останал там, за да спасява човешки животи и така да загуби своя, което, разбира се, не би предизвиквало полемики във времето, но не съм съгласен, че някой, който е дал живота си, вършейки работата си и изпълнявайки дълга си, трябва да бъде наричан "тъпанар, промит мозък и малоумник"!
Без значение дали от днешния си мироглед виждаме в тези действия логика, рационалност или каквото и да било друго. Просто не можем да си позволяваме да петним името на хора, само защото не можем да ги проумеем и да погледнем през техните очи.
По същия начин някой днес би могъл да нарече участниците в Априлското въстание – малоумници, Христо Ботев и Георги Бенковски – балъци и т.н. Защо ли? Ами защото и те са изпълнявали своя дълг, следвайки морала и вътрешната си убеденост кое е правилно и кое не, макар шансовете им за успех да са били илюзорни!
Хора като Гюро Михайлов навремето е имало и добре, че е било така, защото в противен случай едва ли щяхме след петвековно робство да изградим някаква държавност и да се опитаме да бъдем отново горд народ!
В заключение ще цитирам безсмъртния Христо Ботев, с което считам за изпълнен гражданския си дълг по тази тема: "Свестните у нас считат за луди, глупецът вредом всеки почита".
б.а. Броят на въпросителните в заглавието не е случаен!
Снимки: БГНЕС
За автора
