Урокът на Франция

За свободата на словото, борбата срещу терора и урока от един народ

Четири милиона души манифестираха неделя във Франция

Това е историческо събитие за страната, която, разтърсена от удара по най-святото си, излезе и публично демонстрира пред света несъгласието си с терора. Над един милион и половина души, заедно с петдесетина държавни и правителствени ръководители и близките на жертвите на кървавите атентати излязоха в Париж. В Лион 1/4 от агломерацията бе на улицата в неделя (300 000 души), 140 000 в Бордо, 115 000 в Рен, 110 000 в Гренобъл, 100 000 в Монпелие. На почти 17 000 км от Париж, в Нумеа (Нова Каледония) се събраха около 5000 души.  

В чужбина също се мобилизираха десетки хиляди. Вашингтон, Монреал, Брюксел, Мадрид, Стокхолм, Виена, Атина, Лондон и Бейрут изразиха съпричастност с френския народ.

„Днес Париж е столица на света”, заяви президентът Франсоа Оланд. И колкото и да е озадачаващо присъствието на някои световни лидери, непризнаващи свободата на словото в собствените си страни в колоните на манифестацията, тя ще остане в историята като събитие, обединило не само френския народ, но и израелския министър-председател Бенямин Нетаняху и президента на палестинската автономия Махмуд Абас, както и руският външен министър Лавров и западните лидери в контекст, близък до студената война.

Дори Хамас излезе с комюнике, осъждащо атентатите, подчертавайки, че разликата в мненията и убежденията не оправдават по никакъв начин отнемането на човешки живот.      

Французите казаха „Не” на терора, „Не” на ислямизма, „Не” на страха, застанаха зад ценностите, върху които се гради нацията им. Показаха на света, какво е единството на един народ, отстояващ свободата си. Мюсюлмани, евреи, християни и атеисти излязоха заедно по улиците на френските градове, демонстрирайки солидарност и сполотеност. Въпреки кризата във френското общество, то показа на света, че Франция е силна и че може да се справи с терора, обединявайки се зад обща кауза.  

    

В това време у нас се чуха какви ли не коментари, от „карикатурите на Шарли Ебдо нямат никаква художествена стойност”, през „търсеха си го, подигравайки се с религиите”, или още „от толкова толерастия Западът си го отнесе”.  Българското общество до голяма степен се обедини зад свободата на словото, но ми се струва, че отчасти тези реакции бяха подтикнати по-скоро от анти-ислямски и анти-имигрантски настроения, отколкото от пориви да се защитават основните права и демократични ценности. Имаше дебати, много мастило се изписа, всякакви експерти се изказаха, сульо и пульо изрази мнение, но и това е свобода на словото. В 21 век, века на свободните комуникации е похвално, че се чуват различни гледни точки.               

Какво е свобода на словото?

За каква свобода говорим? Свободата да изразиш личната си позиция, да критикуваш, да се присмиваш и шегуваш с всичко и с всеки, без страх от атентат или затвор, ето какво е свобода на словото. Работил съм с журналисти в страни, в които за критика към правителството се влиза в затвор. Толкова смели хора, вършещи работата си в постоянен страх, на които свалям шапка и за които изразявам най-сърдечното си възхищение. Спомнете си за Анна Политковская, на която освен свободата на словото, бе отнето и правото на живот. Спомнете си и Пуси Райът, на които бе отнета чисто и просто свободата. По-възрастните българи също си спомнят не толкова далечното ни минало, когато за виц срещу режима се е влизало в затвора. За тази свобода на словото, свобода на съзнанието и на духа се вдигна френския народ.

Сатирата (била тя и от крайно ляв вестник с комунистически убеждения) не бива да бъде спирана и цензурирана, тя е коректив на едно общество, оригинален начин да се усмеят обществени проблеми, личности и пороци. Стойността на една карикатура рядко е художествена, тя е по-скоро социална, вадейки на показ неудобни истини. Та нали цяла България се смее от десетилетия на приключенията на Бай Ганьо, карикатура на българската дребна буржоазия от края на 19 век, но доста актуална и днес. Е, Алековите фейлетони със сигурност имат много повече художествена стойност от карикатурите на Шарли Ебдо. Но социалната им стойност е еднакво голяма, тъй като карикатурите и в двата случая усмиват проблемите на едно общество, отваряйки очите на хората и будейки размисъл по определени теми. Можем ли на всичко да се смеем и подиграваме? Шарли Ебдо е убеден, че да. Нямаше публична личност, събитие или тема от обществено значение, която да не е усмята от изданието. Дори религията, табу за много хора не е  забравена от редакцията отявлени атеисти.

Свобода на словото ли е богохулството? Разбира се, че да. Убеждението, че Бог не съществува дава правото на Шарли Ебдо да се присмива на обскурантизма, на религиозния интегризъм и техните догми. В правова, светска и демократична държава, журналистите трябва да могат без страх да споделят убежденията си и да критикуват обществото, политиката и политиците, изкуството, религията, както и всички теми от злободневието, без да се страхуват за живота си. Когато е премината границата има съд, а не Калашник.

Къде е границата?

Френското право поставя лимит на свободата на словото в следните ситуации: слово на омраза, расизъм, антисемитизъм, възхвала на военни престъпления и престъпления срещу човечеството, както и лъжесвидетелстване и публична клевета. За това и продължават да забраняват спектаклите на хумориста Диудоне, открит антисемит и полемист, който декларира по повод кампанията в подкрепа на изданието „Je suis Charlie Coulibaly”[1]. Ето къде е основната граница на свободата на словото: всеки има право да изрази публично религиозните и личните си убеждения, стига те да не всяват омраза към други социални групи. Франция не признава никоя религия и богохулството и религиозната провокация не са забранени от закона. Антисемитизмът обаче е и заедно с расизма и ислямофобията трябва да бъде системно наказван, тъй като заплашва и без това все по-крехката социалната кохезия във Франция и визира определени етнически и религиозни групи. Карикатурата на идеология (религия) не е забранена, всяването на омраза към реално съществуващи социални групи е.   

Шарли Ебдо отново провокира с новия си брой, който излиза сряда с тримилионен тираж, преведен на 16 езика. И отново не изневерява на традицията да усмива религиите, папата, свещениците, равините, имамите, Исус и пророка Мохамед. Последният е изобразен на първа страница, плачещ и  държащ плакат с надпис Je suis Charlie и заглавие „Всичко е простено”. Нова провокация? Да и не. Вестникът, убеден, че свободата с словото е и свободата да богохулстваш, не изневерява на стила си, противопоставяйски се на тероризма и затвърждавайки позицията си.

Българската национална кауза

Друго е интересното, което поне мен ме кара да се замисля. Коя е нашата, българска национална кауза, която е способна да обедини обществото ни днес? Какво би ни накарало да излезем на улицата всички заедно? Коя е нашата обща ценност, способна да събере заедно етнически българи, роми, етнически турци, помаци, християни, евреи и мюсюлмани? Делим се на леви и десни, на споделящи евроатлантическите и евроазиатските ценности, на русофили и русофоби, на либерални и консервативни, делим се по религия, по социална класа, на селяни и граждани, на столичани и провинциалисти, на патриоти и имигранти. На всеки протест има контрапротест.

Факт е, че българското гражданско общество, което бе забравило как се протестира, се събуди в последните години и свали две правителства. Но не е ли време и ние да се обединим зад кауза, която да бъде нашият обществен договор и да ни сплоти въпреки различията ни? Да направи от нас общество, а не просто фракции на отделни групи, които живеят на една територия без да взаимодействат, без да се докосват, без да имат общ интерес? Кога ще видим по улиците на градовете ни рамо до рамо всички социални, етнически и религиозни групи, манифестиращи в общия интерес?

Днес това е утопия. Докато не се обединим около ценности, които ни събират, а не ни разделят, това няма да се случи. Време е да намерим нашата обща кауза и да маршируваме за нея всичко заедно. Да подпишем нашият нов обществен договор. Може би това е било за последно през 1989г. А от тогава?

Автор: Калоян Колев, Ница, 13,01,2015 г. 

[1] Кулибали е името на единия от терористите, взел заложници и 4 жертви от еврейски произход миналата седмица

Снимки: Ройтерс

Вашият коментар