Кога ще можем да даряваме кръвна плазма в Пловдив?

Като съвестен гражданин, преболедувал Ковид 19, реших след като ми изтече карантината да даря кръвна плазма, за да помогна на хора, които се намират в нужда. Това, което ме накара допълнително да се активизирам по въпроса, беше призивът на известния пловдивски образователен деятел и общественик, дългогодишен директор на ОМГ – Пловдив, доц. Кирчо Атанасов, чиято съпруга се нуждае от кръвна плазма в борбата ѝ с вируса.

След всички разкарвания по кабинети, отрицателни и положителни тестове, други изследвания, притеснения, консултации с лекари – лично и по телефона, си мислех, че в това вече няма нищо сложно. Уви! Оказа се, че в Пловдив с не знам колко десетки болници и медицински центрове, с ултрапечеливш Медицински университет НЯМА къде да се дари кръвна плазма! Както обикновено Варна отново са ни изпреварили и отскоро вече там има къде да се извърши тази процедура. Но тук нещата не опират до местен патриотизъм, а до нещо много по-важно, бих казал екзистенциално. И другаде съм писал, че един от най-съществените географски недостатъци на Пловдив е, че са направили столицата прекалено близо. Затова изглежда съвсем естествено нещо, което го има в София, да се появи първо на 300-400 километра, което за България си е направо на другия край на света, а Пловдив да изчака. Това обаче е при положение, че се разчита на решение, финансиране, позволение и прочие от централните органи на властта. В съвременното общество и живот има съществени възможности за самостоятелни действия. И уж в Пловдив, културната столица, древния и вечен град, сме голяма работа, а ето ни сега – няма къда да дадем плазма. В първите месеци от пандемията в града ни нямаше и лаборатория, която да проверява тестовете и те трябваше да пътуват (ще се гръмна!) до Стара Загора.

Нямам нищо против другите градове, които се намират в гласна и негласна конкуренция с нашия. Глупавото е, че всичко обикновено опира до лобизъм, който се формира с мили очичики пред всесилния бащица – премиерът, човекът, разпределящ порциите, поне официално, защото неофициално това го беше казал един друг политически лидер. Затова и пред Бойко Борисов от всички градове и региони, общини, села и паланки, ще се избият да правят поклони, метани, теманета, и т. н. Ние все пак сме Пловдив, ами другите селища? В тях обаче сякаш са се научили да бъдат по-оправни и да разчитат в по-голяма степен на собствени сили. А ние, нали сме голяма работа, това трудно го преглъщаме, и искаме от София да ни се чувстват длъжни за нещо. Така и не можем да осъзнаем, че за софиянци Пловдив е точно толкова провинция, както всички останали други кътчета на Родината, отвъд околовръстното или най-много зад планините, ограждащи Софийското поле.

Аз много искам да помогна на нуждаещи се пациенти, но може и да е егоистично, но няма да си жертвам от вече актуализирано преоцененото и преосмислено ежедневие и живот и да губя време и пари да ходя до София. Така или иначе най-вероятно пипнах вируса там! Не съм от тези най-крайни пловдивски патриоти, за които нищо извън скъпоценния им град не съществува, но смятам чинно да изчакам и дано евентуалните ползватели на дарената от мен плазма имат късмет. Може би е егоистично? Вероятно е така, но дали е егоистично да работиш на няколко места, да плащаш данъци, да си здравно осигурен, обаче пък да си платиш ПСР тестовете и сума ти други разходи от собствения джоб. За това до голяма степен са виновни точно от този град, който ми е най-близко за даряването на плазма. Дали съм прав, или не? За себе си съм прав. Преди години по идейни причини така и не дадох кръв и все още не съм давал. Така че организмът ми е непокътнат и чака. Чака местните управници да се размърдат, а и евентуално столичните също да се сетят за нас.

За щастие, както изглежда, този път чакането няма да продължи дълго, защото в Пловдив вече тече инициатива и се събират средства. Вероятно въпросът със закупуването на необходимото оборудване и пускането му в ход ще се разреши до седмици. Точно навреме, за да мога да осъществя иначе благородните си намерения. Че току виж ми отминала давността на антителата. Така че – въоръжавам се с търпение и чакам. То и животът така си минава – в чакане. Дано поне да имаме възможност да почакаме по-дълго.

Вашият коментар