Когато се заговори за политика в изкуството, това е все едно да си във Версайския дворец и да чоплиш слънчоглед
С Елица Захариева и Вангел Апостолов, студенти четвърти курс специалност "Драматичен театър" към Пловдивския университет, се пренесохме за няколко часа в света на драмата. Обухме прашасалите от репетиции обувки, сменихме няколко пъти реквизита,на няколко пъти слязохме от сцената, поговорихме за финансиране и за политика в изкуството и вижте какво се получи:
Какво е усещането преди излизане на сцена?
Вангел: Представи си да можеш да изпитваш всички чувства на света едновременно – това е. Всякакви чувства. От най-хубаво до най-неприятно. От това да имаш усещането сякаш летиш в някаква друга вселена и да си толкова уязвим във всеки момент, да чувстваш ,че ще ти спре сърцето.
Елица: Когато съм на сцената аз се чувствам недосегаема. Там се чувствам като в една капсула , която никой не може да пробие. Там имам такова самочувствие ,което в живота надали мога да си позволя да имам.
Любима роля и може ли да съществува такава?
Вангел: Всяка една роля, която ме кара да превъзмогна нещо лично – тя ми става любима. Ролята учи мен как да играя , а аз я уча да бъде друг човек. Изграждам я.
Елица: Не смятам, че съществува понятието "любима роля" в съзнанието на актьора, по-скоро най-запомняща се, най-близка до душата. Относително е кое може да се нарече любима роля, но със сигурност има роли, които не искаме да изиграем, но го правим. Нашият доцент казва: "Всяка нова роля те връща в първи клас". Започвайки нова роля, ти си изчистен от предишните си успехи. В теб отеква някакъв биографичен момент на сценичен опит, усеща се основата, която си изградил от предишни роли.
Чувствали ли сте се недооценени?
Елица: В учебен план не бих казала. Първата и втората година в университета ние сами предлагахме откъси. Това показваше, дали можем да определим кой е за тази роля и кой не е. В трети и четвърти курс нещата се промениха и съществуваше така нареченото "преподавателско вето". Лично аз не се чувствам недооценена. Може би трябва да си говорим след 20 години.
Какво е положението на изкуството в момента?
Вангел: Ще използвам аналогия отново. Представете си, че държавата е човешко тяло, а министерството на културата да речем, е крак. Този крак, когато се контузи, в смисъл на рязане на бюджети и т.н., започва да гангренясва. Държавата си казва – този крак е ненужен и го отрязват. А е логично, че тялото ще започне да куца без един крак. Това е положението в театъра – беднотия, с малки изключения.
Елица: За жалост в България все още не са се намерили икономисти, които да мислят, че влагането в изкуството може да носи пари. Това е, ако мислим от комерсиална гледна точка. Ще цитирам дядо ми, който казва: "Когато се заговори за политика в изкуството, това е все едно да си във Версайския дворец и да чоплиш слънчоглед." Реализацията на току що завършили студенти е доста скрита. Нашите преподаватели са ни разказвали, че в миналото след завършване всеки е получавал разпределение. И после, както се казва в последното интервю на Апостол Карамитев – "Всичко е работа, работа, работа."
Гледаш ли публиката,когато играеш?
Вангел: Аз я гледам не само когато играя. Имам един странен навик преди започване на всяка постановка да се крия в ъглите и наблюдавам публиката. По този начин аз я опознавам. В момента, в който се кача на сцената нямам усещането, че играя пред напълно непознати, които са готови да ме обстрелват с погледи, а напротив – представям си, че играя пред мое семейство. Много е важно и каква е самата публика. Камен Донев казва следното: "Ако си пред Лувъра и отсреща има дюнерджийница ,трябва да влезеш първо в Лувъра – това е културата. Но има хора,които биха влезли и в Лувъра, биха влезли и в дюнерджийницата". Има само публика от Лувъра, има и само публика от дюнерджийницата, но аз ги уважавам, за това, че те са отделили от своите средства, за да отидат на театър.
Дали съществува критика в драматургията днес?
Елица: Смятам ,че има нужда. В момента аз не я виждам като сериозно обособена.Има, разбира се, специализирани издания: сп.Театър, сп. L'Europeo, където се помества подобен тип театрална критика. Публиката има един поглед, който не е така задълбочен. В никакъв случай не подценявам зрителя. Просто казвам, че хората, които се занимават с театрална критика, определено могат да възбудят любопитството и сетивата на един зрител да отиде и да гледа. Това е преходен мост между актьора и зрителя. Когато си в окото на бурята ,трудно е да прецениш, как са се случили нещата отстрани. Една добре написана критика може не само да възбуди сетивата ти, но тя и разширява мирогледа ти.
Пловдивският университет осигурява ли всичко необходимо за вашето развитие (от финансова гледна точка)?
Вангел: До началото на трети курс се оправяме предимно със собствени средства. Но в трети -четвърти курс подпомага с известна сума пари, която, да кажем, стига за реквизит. Но ако решим да правим турне, например , пак опира до баба и дядо да дават пенсии.
Смятате ли, че това положение може да се промени?
Елица: За сравнение в НАТФИЗ първи и втори курс се финансират от университета. Смятам, че ако обособиш някаква специалност към определен ректорат , трябва да се грижиш за нея, за да береш, естествено, и плодовете по-късно. Мисля, че и в първи, и втори курс, правейки спектакли със собствени средства, пак сме успявали. Зависи от личната мотивация – колко далеч искаш да стигнеш.
Как виждаш бъдещето?
Вангел: Сутрин като стана, първата ми мисъл е това. Ще използвам една аналогия за представата ми за реализация в България, може би с изключение на София. На идване видях на улицата един плъх, около него кръжаха десет котки, които само се приближаваха, помирисваха го и подминаваха.Този плъх трябва да се оваля в галета и да скочи в устата на котката, така се чувства един студент от четвърти курс.
И все пак като млади и интелигентни хора , намирате ли упование в тази сложна ситуация?
Елица: Спомням си за едно мое есе в дванайсти клас, което гласеше, че човек никога не трябва да преследва върхове, а своя собствен връх. Никога човек не бива да подценява собствените си възможности – всяка жаба да си знае гьола, но и да се опитва да го надскочи.
Вангел: Ще отговоря с цитат: "Ако човек знае накъде е тръгнал, цялата вселена ще му направи път".
Очаквайте съвсем скоро през 2017 нова постановка от театъра на ПУ и се чуствайте се поканени, входът е свободен.
Повече за последната постановка на университетския театър може да видите ТУК
За автора
