Димана Йорданова: „И знаеш ли кое е тъжното? Че оцеляваш”

Димана Йорданова пише поезия така, сякаш е чакала болката да извие глас до небето, преди да се превърне в книга. Дори ако е нужно за това да минат десет години.

            „Писма до Ния, която не родих“ е книга-поема. Текстове, писани със стиснато гърло, през зъби, отвъд страха. Книга, която не се бои от кръвта, дори я иконизира: да вървиш през града и да кървиш, виното да е кърваво на цвят, ягодите – също, животът да е рана, светът – сложна плетеница от вени, епруветки и спряла кръв.

            Никакво значение няма дали абортът по желание е биографичен факт в живота на Димана, щом стотици жени могат да говорят с неродените си деца през нейните текстове.

            Затова и не попитах. Зададох обаче други въпроси.

            Има такива, които могат да бъдат задавани единствено на поетите (ако очакваш откровен отговор пред публика).

            И така:

 „дупка до дупка, че да има през какво да влиза слънцето“… А ти от какво си направена, Димана?

От кал, тревоги, парадокси и магия. Аз съм хомогенна смес от всички страхове на родителите ми и от всяка жилка на човека, използващ смелостта като план за действие; направена съм от първите сълзи, които някога са потекли по бузите ми в родилното, но и от всички смехове, които останаха да висят във въздуха, за да ме спасяват, всеки път, щом забравях коя съм.

Кои са малките ти щастия и големите победи точно сега?

Хората (колкото и чудно да е) и котките винаги са били най-наситеният източник на радост за мен. Имам невероятни приятели. Забавни, смели, яростно честни и винаги наблизо. Имам котките, като ежедневен урок по здравословен егоизъм. Имам семейство, което никога не се усъмни в мен; имам младостта и времето, имам двете си ръце и писането, имам въздух. Имам и един голям шоколад до леглото. Аз съм най-щастливият човек в тази стая. Нищо, че в нея няма друг. И знаете ли, в момента от плейлиста ми звучи “Show me how to live “ на Audioslave: “даде ми живот, сега ме научи как да го живея.”

Това, за жалост, е невъзможно. Защото има уроци, които трябва да минат през тялото ти като валяк, за да ги научиш наистина. За победа ли говорехме?

Новата ти книга пита „позор ли е да си щастлив“. А модно ли е да не бъдеш?

Модно е. Да си нещастен, да си щастлив – има театър и в двете посоки. Да обличаш чувствата си в параден костюм най-малкото е безвкусно. Но нямам нищо против хората да се преструват, ако по някакъв начин това би помогнало на дори и един човек да се издърпа за косата сам. Ама наистина. Без филтри. Без поза. Без прожектори. Без съмнение.

Ако можеше да избереш време и място, в което да живееш, кое би било?

Аз съм го избрала. Тук и сега. Клиширано, но много мъдро. Желанието вечно да сме другаде и други ни докарва само неврози. Предпочитам да се смиря пред изборите на Вселената. Все пак тя е по-умната. Което за Овен като мен е трудно, но искрено признание.

Какво предпочиташ да спестяваш на близките си?

Психичните си ролокостери. Изтърпели са много от тях. Аз съм “проблемна” в това отношение още от малка. Няма по-гадна гледка от тази да видиш най-скъпите ти хора да късат парче месо от себе си, за да ти помогнат, а ти дори нямаш желание да го вземеш. А и знаеш, че дори да го вземеш, няма да ти пасне, защото не е твоето. И накрая всички остават без “плът” от това непрестанно ритане на душата. Искам да им спестя нуждата да ми спестяват всичко.

С какво ни впримчва болката, с какво я неутрализираш ти в края на деня?

Болката е моя скъпа, драгоценна приятелка. Тя е нещо, към което си способен да се пристрастиш. Но ако знаеш как да я дресираш, няма проблеми, ще ти отвори много врати навътре към душата – и към твоята, и към тази на останалите. Болката е вплетена в идеята за човека. И аз я неутрализирам, когато успея да приема този факт.

            Чета отново „Писма до Ния, която не родих”. Търся подходящ финал за разговора ми с Димана Йорданова. И откривам, че:

„Животът крие смисъла си,

както майка ми криеше подаръците,

които уж си бяха мои.”

            Тогава разбирам, че тя е и Ния. Че у всички нас има по една Ния – детето, което сме били и което животът небрежно е ранил.

Вашият коментар