Здравка Петрова: в независимия живот е студеничко, ветровито, трудно

Тя е едва двадесет и малко годишна, когато превежда първата си книга, докато се учи да пише на машина. Защото намира, че е скучно просто да преписва текст. И тази щастлива хрумка я притегля завинаги към професията преводач на художествена литература. Оттогава – вече почти петдесет години – Здравка Петрова се превъплъщава в различни роли, за да преведе на български не книгите, а световете на автори като Толстой, Чехов, Лермонтов, Василий Гросман, Набоков, Юрий Трифонов, до по-новите и вече световно популярни Людмила Улицкая, Евгений Водолазкин и Мария Степанова.

В края на март Здравка Петрова с благородническа небрежност ще навърши 75 години и не мисли да им придава важност.

Понеже всяко интервю е моментна снимка, позволявам си да започна с един личен въпрос. Какво Ви вдъхновява напоследък?

Именно в момент на вдъхновение ме намирате! Току-що предадох на редактор любима книга. От лятото, когато съм я превеждала, съм я препрочела поне десетина пъти и всеки път се взривявах от обич към тези автори.

Това – професионално, но за мен професията е почти изцяло животът ми.

Другото, което ме замисля и често вдъхновява, е приятелството. Под всичките му форми.

С какво Ви дари и отне ли Ви нещо битието Ви на професионален преводач? Живеете ли между дисциплината и полета на въображението?

Добре сте го казали, тъкмо там живея – между дисциплината и въображението. Преводачеството ми подари много животи. А в известен смисъл ми подарява и моя собствен. Наскоро се излекувах с работа. Дето се казва, като един Мюнхаузен се измъкнах от мисълта за болестта и така от самата болест.

Напоследък най-после се заговори за преводите на художествена литература като за изкуство. Редица сериозни български издателства вече поставят името на преводача на корицата и това е онзи заслужен жест към професионалистите, които познават българския език по-добре от повечето българи, а и от голяма част от авторите. Преводачите са митичните медиатори, чийто добронамерен труд често остава в сянка, но едва ли ще може да бъде заменен от машините. Защото те умеят да преведат не само думите и сюжета, а и интенциите и ритъма на текста. Те успяват за ръка „да преведат” читателя през непознатата култура и езиковите ѝ наслагвания и да го накарат да се почувства у дома си. Понякога решението как да бъде преведена дума или фразеологизъм отнема дни. Често за да бъде предаден описателно конкретен термин от друга епоха се изисква прочитането на десетки страници странична литература от преводача. А също – любопитство, себеотдаване, емпатия и безкористно потъване в невидимите дълбини на произведението. И все пак Здравка Петрова определя работата си с текстове като празник.

Нямаше как да не попитам:

Защо остаряват преводите?

Май на Козма Прутков приписват мисълта: “Преводът остарява, защото езикът се мени; оригиналът не остарява, защото е безсмъртен.” Безсмъртни, вярно, са единици произведения, но е истина, че каквито и да са, оригиналите си остават същите. Но поколенията се сменят, трябва да им поднесем близки до съзнанието им текстове от най-важното в световната литература. В новите преводи трябва да бъдат отчетени промените в езика, неговото развитие. Променя се, ако щете, и разбирането на настоящата за миналата култура. А тези промени според теоретици стават явни на всеки трийсет-трийсет и пет години.

Преподавали сте стилистика на превода. Какво научихте за себе си от Вашите студенти?

Научих, че що-годе мога да се разбирам с младите. Впрочем тогава и аз бях сравнително по-млада. Знам ли как бих усетила себе си сега?

Ще си позволя един мъничък цитат от „В памет на паметта” на Мария Степанова във Вашия великолепен превод: „някъде, редом с нас и независимо от нас, трябва да съществува друга, мъдра памет”. Има ли я?

Има я. Трябва само да си достатъчно интелигентен да я уловиш, тя да те стресне и да повлияе на постъпките ти.

Каква мечтаехте да станете, когато пораснете? И как започнахте да работите като преводач?

Мечтаех да чета. И ми се случи – да чета и да ми плащат за това! Какъв късмет, нали! Когато бях редактор в Издателство “Христо Г. Данов”, милиони страници минаха пред очите ми, през съзнанието ми. Избирахме какво да издадем.

А започнах да работя като преводач, докато бях на съвсем друга работа. Просто имах достатъчно свободно време и пишеща машина на разположение. Докато се учех да пиша на нея, реших да преведа нещо и избрах любима книга от руската фантастика. Ей така, без никакъв оглед за издаване преведох първата си книга. И по-късно колегите от издателството я харесаха и тя излезе, през 1978 година.

Помага ли Ви житейски гъвкавата емоционална интелигентност, необходима за Вашата професия?

За жалост, не. Сега, на тези години, разбирам, че съм и съм била доста корав характер. С идея-фикс независимостта. А в независимия живот е студеничко, ветровито, трудно. Съвсем друг човек съм в книгата, която превеждам. Там съм героите й, те са всякакви. Там съм била хиляди хора и въпреки че поне три четвърти от съзнателния ми живот е минал с тях, останала съм си аз.

Не бих могла да си представя човек с главозамайващия опит на Здравка Петрова да не отстоява човешката и професионалната си независимост. След над сто преведени заглавия, много от които култови, и възможността да общува с някои от превежданите автори, тя не спира да вярва в критериите.

А стремежът на преводача винаги е да звучи съвършено гладко на собствения си език. Да остане невидим.

„Превеждането беше друга планета. Планета, на която ставаш актьор”, твърди тя и аз избирам да не я питам щастлива ли е.

Живеете в Пловдив. Няколко любими локации или личности, с които завинаги го свързвате?

Обичам квартал “Мараша”. Там, близо до черквата “Свети Георги”, през 1907 година се е родила мама. Има и една къщурка навръх Бунарджика, която дядо ми Петър е построил малко по-късно. И аз живях година-две там, като ученичка в Руската гимназия. Все още си стои, на улица “Никола Обретенов”, в нея живее братовчед ми, дано е дълго жив.

Ако книгите са нашата „вавилонска библиотека” (по Борхес), кои са пътеводните текстове за читателя Здравка Петрова?

Не бих се захванала да откроявам отделни заглавия. От 5-6 годишна изчетох много книги, те ме оформяха до голяма степен. Но основното си възпитание получих от руската литература.

–––

Здравка Петрова завършва Руска езикова гимназия в Пловдив и Руска и Английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Дългогодишен редактор в издателство „Христо Г. Данов“. Преподавала е „Стилистика на превода“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. 

До момента е превела над 100 заглавия, сред които самостоятелни издания, разкази, новели и романи. Сред най-популярните са тетралогията „Децата на Арбат“ от Анатолий Рибаков, „Живот и съдба“ от Василий Гросман, новите преводи на „Ана Каренина“ от Лев Толстой и „Герой на нашето време“ от Михаил Лермонтов, пиесата „Платонов“ от Чехов, „Малкият демон” от Фьодор Сологуб и много други.

Неколкократен носител е на Награда „Пловдив” и Награда на Съюза на преводачите в България.

Вашият коментар