Първата снимачна работа на големия български творец е била като медицински фотограф
Симон Варсано е един от малкото български фотографи, за който мога да кажа, че има успешна кариера зад гърба си, която продължава да се развива. Като част от киноцентър Бояна, Варсано се е докосвал до магията на множество филмови шедьоври, надничал е зад колисите на знайни и незнайни сцени, общувал е с величия в изкуството. Величия като Робърт Де Ниро, Бен Кингсли, Силвестър Сталоун, Салма Хайек, сър Майкъл Кейн и още много, много други.
За подобна съдба мечтае всеки фотограф – възможност да запечаташ изкуството, като същевременно го превърнеш в свое. С малка част от таланта на Симон Варсано ви запознахме преди седмица, а днес ви представяме и самия него, за да ни разкаже повече за тази наука на кадрирането.
– Вашата фотографска кариера започва през 1978-ма година. Какво доведе до нея? От къде се породи тази страст именно към снимането?
Още от малък обичам да наблюдавам. Като юноша бях активен спортист, но когато излязох от спорта единственото нещо, което исках да правя е да уча във фотографското училище.
– Обективът е средство, с което се криете от света или средство, чрез което го откривате в нова светлина?
Дори няма толкова откривателство, а по-скоро виждане. Виждам нещо, което ми е интересно и ме вълнува. Tо може да е мое си, но може и да развълнува някой друг. Това е.
– Първата Ви работа като фотограф е в жанра „фото-журналистика“. Доста отговорен жанр, отразяващ действителността, колкото и сурова да е тя.
Всъщност, първата ми работа е като медицински фотограф, още по-сурова действителност. Работех в Пирогов. Това обаче ми даде свободата да снимам избирателно. Не беше журналистика, а в издания за култура като „АБВ“, „Семейство и училище“, Жената днес“. Снимах хора далеч по-чисти и искрени от тези, които биха попаднали в обектива на фотожурналистиката. Също не се наложи да снимам индустриални комини от ниска гледна точка или пловдивски стрехи, например.
– После се прехвърляте към кино и театрална фотография. Там, пък, всичко е плод на творческото въображение. Защо се получи тази рязка промяна? Нескрит интерес към изкуството или действителността е непоносима за отразяване?
И с театралната фотография се запознах за първи път още през 78-а. Бях сценичен работник във ВИТИЗ и снимах първия спектакъл на Маргарита Младенова, тогава тя беше още асистент. След време пътищата ни с нея отново се пресякоха в Сфумато. Киното е друго. Там нямаше как да снимам толкова засилено преди 1989 година, особено в Киноцентъра.
– Снимали сте много американски продукции, повече, отколкото мога да изброя. Как един фотограф стига до Холивуд?
По-скоро Холивуд стига до тук и аз бавно и с постоянство си извоювах доверието на хората, които водят филмите в България. Много съм научил и продължавам да се уча. Киноцентърът работи с големи продукции, в които са вложени много пари и много очаквания, но Бояна вече създаде доста и добре работещи екипи, които продуцентите се увериха, че дават много добро качество.
– Снимали сте и много европейски филми. Каква е разликата между европейското и американското кино?
За зрителите разликата между европейското и американското кино, безспорно, е голяма, но аз подхождам с еднакво отношение към тях. Както и към българските филми – работя еднакво отговорно и с желание, независимо от стилистичните и кинематографски различия.
– Кой е най-интересният човек, с когото сте се запознавали по време на работа?
Колин Фарел, за мен, беше много интересен. То е усещане, трудно мога да го обясня с думи, но… богат човек – хем топъл, хем дистанциран.
В най-скоро време много ме впечатли едно момиче – Александра Костова. Играе главната роля във филма „Петя на моята Петя“ на Александър Косев, който се снима в момента. Толкова дълбочина, искреност и красота излъчва. Много талантливо същество. Въобще страхотна атмосфера имаше по време на тези снимки, целият екип беше много готин.
– Какво бихте казали на новото поколение фотографи? Какъв съвет бихте им дал?
Аз не разделям фотографията на поколения. Снимките на Куделка или Себастиао Селгадо, Картие Бресон и сега вълнуват толкова, колкото и когато са били направени.
Но бих казал на активните, в момента, фотографи да не се вманиачават в техниката. Непрекъснато слушам за извънземна фотографска техника. Струва ми се по-важно какво снимаш, а не с какъв апарат и ефекти.
– В крайна сметка, къде трябва да е „фокусът“ ни във фотографията и в живота?
Не знам! Аз от години снимам на аутофокус…
Още от изкуството на Варсано може да видите ТУК
За автора
