Последният ден на октомври…

Последният ден на октомври, шизофренията е легитимна, даже е задължителна, откакто решихме да Hаlloween-стваме . Намерихме си повод да се вмъкнем в нечия чужда кожа, без това да е лицемерие. Като че ли имаме нужда по-често да сме други, има някаква свобода, малко бягство от отговорностите на личността, която иначе се предполага, че въплъщаваме.
Денят започна празнично, така го усещах, погълнахделничността със сутрешното кафе и тя се изпари някъде по спирките, напът за 6-часови лекции, трансформирали се в час и половина нервни окончания, повече цигари, отколкото наука… Не помня, имаше ли слънце, но ми беше топло отвътре, дали поводът беше вечерна, несъстояла се среща сред зомбита, или аз сама бях повод.
Превърнах се в ретро (градна) госпожица… малко Деца-поетеса, прекалила с червилото, а ти беше красиво чудовище и страшно ти отиваше. 94-ровите пътници ни гледаха изумено, а на лицата им полепваха полуизплашени усмивки, от мен ли се страхуваха, или от теб. От себе си ли, че не можеха да си позволят да облекат нуждата си от чужда плът в цвят…
Часовете летяха, въпреки задръстванията… Последните щрихи на устните ми ме разсеяха от буквената недостатъчност на виртуалната ни неразбраност. Исках да се появи като себе си. Не дойде.
 
Построихме си бирено общество, сгънати между десетките превъплъщения. И не бях обичайна, освен във времето, когато нервно поглеждах към дисплея на телефона си. Бях банална тогава… Измежду навалицата ми стана уютно, особено, когато зомбито в теб стана и мое достояние. Липсата ти се усещаше… Твърде много светкавици проблеснаха в тъмното, за да запечатат свободата на хората, съществата, нещата, които искахме да бъдем, макар и за една нощ.

Плътта се сливаше с мислите, с жестовете и се превръщаше в изкусно сътворение, като от филм на Spilberg. Може би тайно се надявах, че онази романтика, на старото време, чиято извадка бях аз, е още жива, или си я съживявах само за мен, за да ми е пълно. Кой знае защо ти се покри цялата с боя, така че лицето ти излъчваше загадъчна бездушност. Складира си емоциите за утре, когато гримът щеше да се е отмил в канала, а ти пак да си твърде емоционална, за да го прикриеш…

Припознаваха се в нас, може би се бяхме срещали в някакво паралелно измерение, където аз имах твърде дълги мигли, а ти тръпчинки… Тръгнах си, преди да съм позволила на отегчението да се появи. Изискваха се поне 8 часа сън, за да се събера наново и да бъда себе си, или поне частта, която съм намерила…

 

 

Вашият коментар