Доц. Мила Кръстева от Катедрата по история на литературата и сравнително литературознание към Пловдивския университет „Паисий Хилендарски” e ръководител на академичния проект „От уста на ухо“… до Internet” и фондация „Паисиада – предай нататък” , която в продължение на няколко години устоява каузата за съхранение и предаване на духовността и паметта на Възраждането. Фондацията си поставя за цел издаването на луксозни издания на някои преправки на „История славянобългарска“, които да поемат и предадат щафетата на духовното и в съвременния български свят. Разговаряхме с доц. Мила Кръстева по въпросите на нашата памет, национално себеосъзнаване и светоглед. От някои от думите ѝ боли, от други струи светлина. Паисиева светлинка, която ще пребъде в светило:
Защо „История славянобългарска“ продължава да бъде един от най-важните текстове за българите? С какво той устоява на времето и как ще успее да се справи с тенденциите на модерността?
Защото благовестеното от редовете и междуредията на тази свята книжица, ръкописвана на Света гора Атонска от Отец Паисий проигумен Хилендарски, е първият от Големите уроци по българолюбие, които Новото време ни завеща. Вярвам, че Паисиевата книга и занапред – във всички последващи български времена, все ще се чете, а от тук нататък вече и ще се слуша, защото модерното ни съвремие ни дари и тази благина (http://paissiada.com/bg/the-history) Убедено вярвам, че Паисиевото светло творение ще устоява на времето, и все ще е така, докато продължава да има и българи, които милеят за своя род, пастрят своя език, благоговеят пред своята национална памет. И не се срамуват да се наричат българи. И не се свенят да останат такива.
Паисиевата книга живее уникалния си четвъртхилядолетен живот – едно дълголетие, в което все устоявала. Защо да не пребъде и нататък! Какво би ѝ попречило? Ако съумеем да я преведем на културния език на глобализираното ни и космополитно съвремие, тя отново и отново ще продължава да докосва отвътре и поколенията, родени след Компютъра. Повече от четвърт хилядолетие „История славянобългарска“ е устоявала на времето, ще устоява и през следващото четвъртхилядолетие.
Не са много българите, които знаят, че „История славянобългарска“ е летяла и в Космоса. Случва се през 1979 г., когато илюстрации върху папирус на Паисиевата книга от художника Евгений Босяцки са положени в космическия кораб, с който полита първият български космонавт Георги Иванов. Преди това Паисий вече бе осветил книгата си с монашеската си десница, след него художникът Евгений Босяцки я обдари с причудливите си виденията си, след тях Слънцето и Звездите я докоснаха с вечността си. Затова ще надживее и дигиталното ни съвремие, което е само брънка в шареното кълбо на времето. „История славянобългарска“ ще се справи и с пост/модерността, защото е Вечната българска книга.
Какво от светогледа на Възраждането би ни помогнало днес, в глобалния и технологичен свят? Как можем да си взаимодействаме с онази духовност, която много от нас смятат за отживелица?
Достоен въпрос! Ще започна с втората му част. Духовността на Възраждането я смятат за отживелица, вероятно само неуките и бездуховни българи. Само те вероятно не знаят, че Българското възраждане дари Нему свещен курбан: заради пребъдването на българското му дари Апостолите си. Тях ги няма, но ни има нас! Има ни и заради куража им, и заради тяхната саможертва. Ами мирните „апостоли“, онези, които като Отец Паисий от монашеската килия прорицаха, че не е юродиво да си българин, но е юродиво да си отроден българин! Забравят ли се такива уроци?!
Питате какво от светогледа на Българското възраждане би могло да ни поучи днес в глобалния ни технологичен свят – света, който А. Тофлър нарича свят на Третата вълна, т.е. на постиндустриализацията и информационната революция. Аз бих добавила, че това е онзи свят, който е разломен от безпътицата на обездомения наш XXI век! Вярвам, че можем да вземаме много и с пълни шепи от здравото в духовността на Българското възраждане. Дълго е, трябват ми много страници… Да започнем например с това, че „НА ПОЛЗУ РОДУ“ (във времето на Отец Паисий, епископ Софроний Врачански, д-р Петър Берон, монах Неофит Рилски, архимандрит Неофит Бозвели, епископ Иларион Макариополски, даскалите Добри Чинтулов, Найден Геров, Сава Доброплодни, писателите Любен Каравелов, Добри Войников, воеводите Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Христо Ботев, Георги Бенковски, Левски… – изреждам само някои от най-знаковите фигури на Възраждането, чиито имена всеки българин вероятно разпознава) – бе клетва за вярност пред Род и Отечество. Би трябвало и днес „НА ПОЛЗУ РОДУ!“ да звучи по все същия начин! И утре също!
Тогава и там, през Българското възраждане, всичко е Голямо – големи са и предателите му. Като Стефанаки бей и Иванчо Хаджипенчович, например. И техните юродиви уроци са важни за нас, стига да ги разчетем вярно: и с тяхната, и с нашата мяра. Забравят ли се и такива уроци?!
Има ли нещо, което Паисий „пише“ между редовете и което винаги остава встрани при четенето и разбирането на „Историята“? Греши ли някъде българското образование в говоренето си за Паисий и „История славянобългарска“?
Междуредията на „История славянобългарска“, които Паисий пише с тайно мастило, са толкова важни колкото и редовете ѝ. Това, което Паисий укрива в междуредията на своята книга, ще осени само онези негови следовници, които имат очи, за да съзерцават, и сърца, и души, за да долавят и помнят. Ако четем Историята на монаха само от редовете ѝ, ако я мислим само като история, то тогава едва ли ще постигнем сериозни резултати. Защото не са редовете ѝ, а са междуредията ѝ, които подсказват на Паисиевото съвремие, че не всичко е изгубено, че има надежда, че свободата не е само мираж. Българското образование греши и в говоренето си, и в писането си и за Паисий и книгата му. Греши, защото ги разказва, като подменя Завета им. В училищата и в университетите трябва да се разказва не за историята в Паисиевата История, не за това колко я има и колко я няма, а за духовния подвиг на онзи светогорски отшелник, който презря болката, заради ревността си по българското си Отечество. И без да е посещавал университет, с интуицията си за българската съдбовност, разбуди в Историята си отколешната България, за да я пресътвори в Светлината ѝ. Паисиевата България рисува царете от българската история с пъстрите боички на Куража, Славата и Честта на Големите българи. В тази История Разумът спи, но пък будуват Сърцето и Душата. Затова твърдя, че „История славянобългарска“ е първата „бяла лястовица“ в националната ни култура. Ето този урок българското училище и българският университет не преподават, а именно той е същественият.
Когато се преподава „История славянобългарска“ би следвало да се говори немалко и за това, че книгата е преписвана на ръка цели 117 години (между 1765 и 1882 г.). Така се ражда ръкописната българска възрожденска „Паисиада“. Преписват я дори и когато вече го има печатният „Царственик…“ на Христаки Павлович, и него преписват, и пак на ръка. Защото преписвачеството става ритуал за духовните последователи на Паисий. Става тяхното причастие. Коя друга българска книга може да се похвали с толкова благослучна съдба. А колцина са българите, които са чували детайли от тази възрожденска „биография“ на „История славянобългарска“? Днес и в училището, и в университета Паисий и книгата му се преподават сухо, невзрачно, невярно. Нужна е воля, трябва много четене, трябва ровене в архивите, за да се преодолее тази инерция. Трябва колегите, които преподават Паисий, неговата история и нейните ръкописни преписи и преправки, преди да ги преподават на своите ученици и студенти да отидат в архива, в селото на монаха преписвач… И да докоснат със собствената си ръка страниците, които преписвачите са докосвали някога. Вярвам, че едва тогава ще се получи.
Какво ново успяват да ни кажат преправките на “История славянобългарска”? Защо ги изследваме и издаваме?
Говорите за преправките, което ми дава правото да изключа преписите на Паисиевата история в отговора си на Вашия въпрос. Преправките на „История славянобългарска“ са уникални ръкописни възрожденски книги. Преправките са над 40 на брой, почти толкова ще да са и преписвачите им (някои от тях преписват Паисиевата книга два пъти, а понякога и три пъти). Преписвачите преписват Паисий, като към неговото първоизворно слово прибавят и фрагменти, заети от Спиридоновата история от 1792 г. Всеки от преписвачите на преправки, като например монах Паисий Рилец, поп Йоаникия Петкович, монах Харитон… добавя към извода, който преписва, и по нещо от себе си. От най-доброто. От онова, в което българското пулсира най-пълнокръвно. Така ръкописните страници на преправките, повечето от които все още не са издадени, пастрят патината на свещеното ни Възраждане и таят спомени от досега на изтлелите вече в Нищото ръце на преписвачите, които някога са били топли… И са рисували буква подир буква, подир буква… И са нанизвали ред подир ред, подир ред… С онази, по възрожденски обемната и дръзка любов по Род и Отечество, която ние днес не познаваме. Трябва да издадем всяка една от достигналите до нас ръкописни книги, които преписват Паисиевата история, защото ние все още ги имаме, и тъкмо ние трябва да ги предадем и нататък.
Как функционира българската памет? Как избираме какво да помним и какво да забравим?
Ако говорим за българската памет изобщо, вероятно няма да е погрешно да се каже, че тя е травмирана памет. Българската памет се захранва от разпятното, харесва го повече от рождественото, още Тончо Жечев обърна внимание на тази ѝ щрих. Българската памет харесва и сеира. Също и келепира. И често помни криво, защото схваща криво, а и криво съди.
Ако ме питате как помни Възраждането ще кажа, че паметта му естетизира болката, нещастието, страха, меланхолията, комплексите. Но помни и либетата, и юнаците, и апостолите. Възрожденската памет е черно-бяла – Другите са лошите, Ние, ако не сме юродиви, сме добрите. И малцина са възрожденците, които обагрят възрожденската памет. Вече представих Отец Паисий. Много шарен е и Дядо Славейков, той пък е любовникът на Възраждането, затова и рисува, и дарява.
Всяка културна епоха из българското си избира да помни различно. И различно да забравя. Захари-Стояновото и Вазовото съвремие например помнят делничното, онова, което ражда службогонското. Пак тогава в забравата потъва героичното Възраждане, но пък тъкмо в тази забрава покълва семето, което ражда шедьовъра „Епопея на забравените“. Все по същото време, към края на 90-те години на XIX век и началото на XX век, Пенчо Славейков и кръгът „Мисъл“ позабравят „старите българи“, защото се срамува от тях, и избира да помнят европейското, с което се съревновават. И в тази забрава отново се раждат шедьоври.
Днешното българско, за съжаление, забравя твърде много от онова, което ни завещаха предците, пък ражда твърде малко. И само Бог знае докъде ще ни докара тази амнезия.
Какво предстои да бъде издадено от фондация “Паисиада – предай нататък”?
Екипът, който ръководя, се специализира в академичното паисиезнание. Вече сме издали три преправки на Паисиевата история. Български учени учредиха Фондация „ПАИСИАДА – ПРЕДАЙ НАТАТЪК“ като юридическо лице с нестопанска цел. Фондацията набира дарения, за да издадем още две преправки:
- Рилска преправка от 1825
- Поп-Йоанова преправка от 1830 г.
Всеки, който би желал „Паисиада“ да продължава да живее и след нас, би могъл да даде и своята лепта за българското, като дари средства за издаването на двата ръкописа. Книгите са снабдени: с фототипия на оригиналите; с превод на оригиналния ръкопис от черковнославянски на български език; с научно изследване, което вписва Рилската и Поп-Йоановата преправка в контекста на „Паисиада“ и Българското възраждане; с превод на научното изследване на български и руски език; с научен апарат и индекс на топонимите, етнонимите и антропонимите.
Банковата сметка, по която могат да се превеждат дарения, е:
BAN BG65 TTBB 9400 1528 1334 33
BIC TTBBBG22
ТИТУЛЯР: ФОНДАЦИЯ „ПАИСИАДА – ПРЕДАЙ НАТАТЪК!"
Дано да има повече българи, които ще подпомогнат нашата кауза „ПАИСИАДА – ПРЕДАЙ НАТАТЪК!
Повече информация за проекта, целите и участниците се съдържа на електронните сайтове:
За автора
