За еклектиката с любов

Този коментар не е ироничен.

„Всеки град заслужава архитектурата си“, вероятно би казал Алекс дьо Токвил, ако беше изследовател на изкуството.

С тази мисъл в главата обръщам поглед към актуалните събития от живота на Пловдив – проектът за ре-построяване на средновековната крепост „Небет тепе“, поставянето на лицето на Борис Христов пред Градския дом на културата, ако щете – Златния ритон на Главната улица.

Всеки период от историята е оставил в наследство както добри, така и лоши примери за архитектура. Това е процес, който всъщност е съвсем нормален, и колкото и да ни е трудно да възприемаме лошите примери, случващи се в съвремието ни, трябва да ги приемем. Или по-точно, да приемем, че е неизбежно да се случват.

По-важното обаче е какво следва от това. Продължение на първото твърдение в началото на този текст е, че културните паметници, които едно общество създава и оставя, са отражение на самото общество. Ако доминират творбите, копия на чуждестранно изкуство, изглежда това общество не уважава своята култура достатъчно, че да ѝ даде шанс за изява. Ако основните неща, които се появяват са вдъхновени от световни тенденции, но главният им заряд е на оригинална местна култура с индивидуализъм, то обществото е дорасло достатъчно да разсъждава самò. И накрая – ако доминира еклектиката и кичът, изглежда обществото държи на повърхностното впечатление и творбите на изкуството без никакъв смисъл.

Каквото и да си говорим, Златния ритон-чешма и главата на Борис Христов, са произведения на изкуството. Липсата, или – хайде, да бъдем политкоректни, – спорните им естетически стойности не ги правят по-малко „творби“, просто променят прилагателното преди тях. Очевидно културата и възприятията на част от пловдивчани са такива, че да харесват тези неща. Не трябва да се сърдим, когато погледнем в огледалото и това отсреща не ни хареса. И все пак, ако държим да изглеждаме адекватно, трябва да се борим срещу тъмните очни линии и брокат по бузите.

Символ на всичко това става проектът за Небет тепе, което все по-често се появява по медиите, в Министерствата и по фейсбук-стените ни. И групата от хора, наричащи себе си „пловдивчани“ няма на кого да се сърдят, ако стиропорени – или още по-зле – имитация на произволен, въображаем, хипотетичен градеж с камъни, започнат да растат по тепето. Ако те се появят, явно обществото „Пловдив“ е такова, че желае именно фалш, кич и еклектика.

снимка: Под Тепето

Ако обществото „Пловдив“ желае да покаже, че е здраво стъпило на земята, наясно и честно със своята история, култура и минало, то ще се пребори Небет тепе да остане културно-исторически паметник, а не туристическа атракция. Защото това е въпросът в момента – дали Пловдив е град, горд със своята култура и история, или Пловдив е един обикновен туристически атракцион. Отговорът на този въпрос ни дава архитектурата, творбите на изкуството в нашия град. Ботушарова, Коларова, Пройкова засилиха Пловдив към първото твърдение. Какво ще направим с тяхното наследство зависи от нас, пловдивчани.

За финал три уточнения:

Да, в Пловдив трябва да има чешми.

Да, Пловдив трябва да почете Борис Христов.

Да, нужно е Небет тепе да се експонира по по-подходящ от сегашния начин.

Вашият коментар