Мемоарите на един артист – Стайко Мурджев

Всички сме свикнали да гледаме лицата на актьорите от сцената или екрана. Прожекторите да описват страните им и да заслепяват погледите ни. Свикнали сме да виждаме блясъка, цветята на финала, да слушаме аплодисментите. Но не вникваме зад кулисите. Не надзъртаме зад завесата, за да не развалим магията. А зад блясъка и прожекторите стоят хора като нас и вас. Със своите копнежи, страхове, радости и преживявания. Свикнали сме да взимаме интервюта, да представяме едната страна на монетата, но какво ако монетата се разгърне като свит лист и разкрие истинската си същност? Какво ако разкажем историята така, както никога не е била разказвана до сега?

С фотографа Александър Карамфилов създадохме поредица, в която ще ви запознаем с изминатия път на актьорите и творческия екип от Драматичен театър Пловдив. Черно-белите фотографии улавят моментите, трептенията на мускулите, емоциите в очите, докато артистите споделят историите си пред нас – без задръжки, без цензура. Кръстихме поредицата „Мемоарите на един артист“, а текстовете ще пиша от първо лице, все едно те държат перото на миналото си и го описват интимно и съкровено, само за тези, които са готови да го приемат.

Време е да Ви представим и режисьора на театъра – Стайко Мурджев. Стайко се откроява със специфичен стил, който рядко се среща не само на родната, но и на световната сцена. Изпълнени с тъмнина, дълбока философия и изкривена реалност, която показва скритата човешка природа, неговите представления са от онези, които не можеш да забравиш. Влюбваш се в тях, заклеймяваш ги, потъваш или пък осъждаш, но никога не оставаш безразличен. Ето и неговата изповед.

Майка ми е от Пловдив, но съм роден в Смолян, където и израснах! Смолян е хубав, но скучен. Не се чувствах уютно там. Още в основното училище попаднах в самодейната театрална трупа на Цеца Илиева, а после и в театралната школа към Родопски драматичен театър, водена от Емилия Ованесян и Юлия Огнянова, и именно те се появиха като вид бягство от реалността, към която „имах алергия“. Принципно хората бягат навън, а аз бягах навътре в себе си. Мога да кажа, че по някакъв начин театърът ме спаси от цялата апатия и усещане за неизбежност, обреченост, безбъдеще. Този нагон за театър не ми е предаден по семейна линия, защото моите родители никога не са се занимавали с изкуство. Желанието ми да се занимавам с театър беше изненадващо за всички, но родителите ми са ме подкрепяли винаги без резерви. Получил съм доста солидно възпитание. Те ме научиха, че трябва да отстоявам свободата си, дори от самите тях. Никога не са ме спирали, никога не са се противопоставяли. Може би е имало моменти, в които са се съмнявали и притеснявали дали ще успея, но това е присъщо за всеки родител.

                               

В школата към театъра започнах са се занимавам по-усилено с актьорско майсторство и осъществих първите си режисьорски опити. Театърът е портал към други реалности. Изграждане на други светове. Когато кандидатствах в НАТВИЗ, кандидатствах и Актьорско майсторство, и Режисура. Приеха ме Режисура в класа на проф. Снежина Танковска, а после продължих при проф. Пламен Марков. Още от началото отказвах да свързвам изкуството със суетата, която следва много колеги. Чувствах се толкова странно, когато се говореше за известност, финанси, червени килими. Никога дотогава не ми беше хрумвало, че театърът може да работи в полза на някаква светска суета. За мен той работи за душата, затова се отнасям много скромно към собствената си „светска персона“. Желая просто да изграждам тези  мои много интимни светове на сцената, защото те са тясно свързани с личния ми живот.

Академията е много хубаво и в същото време много коварно място. Програмата е изключително натоварена. Нямаш право на почивен ден, на личен живот. Вкарва те в една капсула, в едно затворено общество, което те отделя от външния свят, независимо какво се случва в него. Пет години само работиш, нищо друго! Театърът е ревниво изкуство, не търпи съперници. Или си с него, или не си. То изисква да му се отдадеш напълно и не понася конкуренция. Но аз исках именно това – да потъна, затова не ми тежеше толкова. Приятелствата с колегите, опитът, емоциите ми дадоха нов поглед към живота. В IV-ти курс получих покана от директора на сливенския театър, където прекарах година и половина на щат. Не знам как нещата се получиха толкова бързо. Може би е късмет, Съдба, добро разположение на звездите, не знам. Много хора през годините се опитаха да ме направят уязвим, твърдейки, че има нещо гнило в моята Дания. Аз знам само едно – човек трябва да работи честно, без скрупули. Сливенският театър ми даде изключително много. Нося този период в сърцето си с топло чувство. Там направихме „Железния светилник“. За мен няма значение, че съм работил в по-малки градове. Намериш ли причина да създадеш даден спектакъл, намериш ли правилните хора, с които да го създадеш, няма значение къде го сътворяваш. Той ще си пробие път. Страната не се дели на столица и провинция. Помня подобен случай – трябваше да направим пиесата „Разбиване“ на Нийл Лабют в Хасково. Много сложна, тежка пиеса, изискваща концентрация и особено разбиране. Тогава една от актрисите ми каза: „Стайко, ти луд ли си? Как така ще отидем в Хасково, на Камерна сцена? Как ще го направим, после кой ще го гледа, какъв е смисълът?“  Казах ѝ, че чакам за тази пиеса от десет години и най-после съм открил директор, който я одобрява, затова ще замина, без значение дали тя ще дойде с мен, или не. Мен не ме интересува колко пъти ще се гледа, ще вземе ли награди, няма ли да вземе. Тези неща не могат да бъдат водещи. Отидохме, направихме я, игра се с успех в Хасково и съвсем ненадейно директорката на театър „199“ ни покани да го преместим там. Игра се още близо пет години в центъра на София.

След Сливен получих покани от Смолянския театър и от Театър „Българска армия“. Приех и двете. Родопски драматичен театър е голяма моя любов. Там направих едно от най-хубавите си представления – „Когато гръм удари“, което в последствие се оказа първата ми премиера в Пловдив. Когато Кръстю Кръстев стана директор на Драматичен театър Пловдив, ме покани да дойда с него. Тук преминах през най-хубавите си първоначални театрални години, та до днес. Съвсем ме пое магията, но и трудността на професията. Работех едновременно и тук, и в Театъра на армията в продължение на пет години. В един момент реших, че е по-добре да се разделя с Армията, поради мои естетически несъгласия с управата. Така стават десет години, откакто съм в Пловдив. Благодарен съм на всички колеги, че ме приеха. Ние сме като семейство, колкото и патетично да звучи. А без подкрепата на Кръстю Кръстев, не бих бил това, което съм сега. Той ми гласува абсолютно доверие, даде ми почва да се развия, подходи към работат ми с любов, грижа, толерантност и уважение. Всъщност той ми гласува доверие и даде зелена светлина на едни от най-рисковите ми представления. Заглавия като „Крал Лир“, „Дисни трилър“, за които никой не беше сигурен как ще просъществуват.

„Крал Лир“ е може би най-трудният и голям проект, който съм създавал. Включваше около 40 актьори и 25 технически лица. Беше огромно усилие на целия екип. За жалост, тогава изгоря Голяма сцена и трябваше да падне от афиша на театъра, защото бе невъзможно да се прехвърли в Дом на културата. Минаха години, в които използвахме сцената на „Борис Христов“, а когато един спектакъл не се играе дълго време, губи живота си. Нямам сантименти… Театърът е тук и сега, миналото не съществува. Колкото по-бързо се отучиш от болката, толкова по-добре. Театърът е голям учебник по раздяла!

Но пък „Дисни трилър“ е едно от любимите ми представления. Помня, че го започнахме, после трябваше да спрем за малко, за да може Иван Добчев да постави „Възвишение“. През това време заминах за Варна, за да правя „Талантливият мистър Рипли“. След него се върнах, за да продължим работа. „Дисни трилър“ беше едно завръщане към детството. Имах чувството, че дишам свобода. Че всичко е възможно! Че мога да материализирам всичко, което се ражда в главата ми. И се игра дълго за един толкова алтернативен текст. Той е знаков за 90-те години в Англия, когато авторът му Филип Ридли, заедно със Сара Кейн и Марк Рейвънхил организират драматургичното движение In your face. Движението създава скандална и брутална драматургия, отразяваща грубата и безмилостна действителност. В България движението е малко познато, защото ние сме консервативна публика. Но ето, че в Пловдив тази провокация се оказа възможна. Няма да забравя, че Александър Секулов силно подкрепи идеята, за което съм му благодарен. Спектакълът имаше пълната подкрепа и на целият технически екип, беше любимо представление на много колеги, то ни събираше заедно на и зад сцената.  Попаднахме в магично поле, в което се чувствахме добре. „Дисни трилър“ ми помогна да се очистя от страховете, с които не бях успял да се преборя в детските години. Подобно усещане имах по-късно и с „Евридика“.

Важно е да си смел в работата си. Важно е да материализираш без страх картините и гласовете, които виждаш и чуваш в главата си. Без да мислиш кой как ще ги оцени. Не мисля, че трябва да правим изкуство само за публиката. Първо го правим за себе си и после за останалите, защото изкуството е спасението на собствената душа. Има отрязък от миналия век, малко преди Втората световна война, когато Европа започва да отхвърля демоничното в изкуството. Не признава тъмната страна, тя става забранена. Малко след това избухва войната, а континентът преживява може би най-демоничния си период. За да не ни се случва черното и тъмното, ние трябва да знаем, че то е тук. Трябва да сме нащрек. Злото съществува! То не може да бъде спряно, но може да бъде контролирано. Затова демоничното беше моя тема в театъра. Защото изключително много се страхувах от него и имах нужда да го преживея от безопасната сцена, да го осветя и по този начин обезоръжа. Не вярвам в реалистичния театър. Вярвам, че животът не е подчинен на логика, а на енергия и интуиция. Логиката сама оборва себе си.

                               

Сега темата, която ме владее, е любовта, но не експлозивната любов, която е с кратък срок на годност. А онази, която следва, ако Ромео и Жулиета оцелеят – ежедневната, трудната, пълната с уроци – любовта като инструкции за безболезнено преминаване през живота. Това ме интересува сега. В резултат от това търсене се роди „Портретът на Дориан Грей“. Ние сме вторият екип, който поставя заглавието на родна сцена. То говори за любовта в режима на егоцентризма, на нарцисизма и дали може да оцелее. Заместник-директорът на Драматичен театър Пловдив – Деница Димитрова направи превода. Тя е страхотна! Уникален професионалист и мой близък приятел. Тя притежава рядко срещана класа, все едно не е от нашата епоха.

                               

Скоро ми предстои да замина за Сливен, след почти десетгодишно отсъствие, за да поставим с колегите там  „В полите на Витоша“. После следва Шумен и после пак се връщам в Пловдив, защото приемам Драматичния театър за моя истински театрален дом, където мога да съхраня световете си.

Текст: Паулина Гегова

Фотограф: Александър Карамфилов

Още от поредицата:

Вашият коментар