Преди много години за един студентски празник нашата група историци от Великотърновския университет се отправи към хижа „Чумерна“ в Еленско-твърдишкия балкан. Оказа се, че там има и студенти по стоматология от Медицинска академия в София. Стана голям купон – истински 8 декември. Повечето подробности вече съм ги забравил. Най-ясно помня един бледорус младеж от медиците с шалче и шапка на футболния „Борусия“ Дортмунд. Като пловдивчанин и привърженик на местния „Ботев“, който носи същите цветове – жълто и черно, помислих, че съм намерил съгражданин и съмишленик; приближих към него и го попитах от къде е, но той ми отговори „Перник“. По онова време пернишкият „Миньор“ беше истинско футболно страшилище заради неговите запалянковци – предимно яки представители на работническата класа. След тежките работни смени в тъмните, влажни и прашни забои един от начините на трудовите хора да разпуснат беше да отидат на трибуните на незнайно защо носещия името „Стадион на мира“, където с люти закани, а нерядко и с действия да изкарат акъла на футболисти и фенове на гостуващия тим.
Тогава Перник имаше и втори представител в А група – „Металург“ и името на града не излизаше от черните футболни хроники. Никоя агитка на софийски или пловдивски грандове не можеше да се чувства комфортно там. Разговорихме се по такива въпроси и скоро към нас се присъедини мой колега, привърженик на „Левски“, отявлен зевзек. По онова време се зараждаше митологията за голфа, винкела, местния „Бейлиз“ – ракия с боза и какви ли още не остроумия, и приятелят ми опита да ги пренесе към футболната тематика, за да подиграе пернишкия студент. Обектът на закачките обаче не трепна срещу иронията към родния му град и спокойно заяви „Перник, Перник, ама като го нема кюмюро, че ми се грееш на к*ро!“ Колегата ми млъкна изумен, което рядко му се случваше. Падна голям смях и този лаф се превърна в лайтмотив на празника.
Четвърт век по-късно пернишкият студент медик се оказа истински пророк. Понастоящем политиките за зелена енергия се провалят с гръм и трясък. Екологията и грижата за чистия въздух са хубаво нещо, но цената се оказва непосилна. Да се разчита на силата на вятъра или лъчите на слънцето очевидно не е достатъчно. Най-лошото е, че политическите лидери, хората определящи стратегията за развитие на държавите и оттам на човечеството, или не го очакваха, или са го знаели и нарочно, тихомълком, са трасирали в тази посока икономическото и социалното развитие на глобалното човешко стадо, все по-зависимо от консумацията на енергия, в този тупик. И в двата случая полезен ход за оправдание липсва – главните виновници са ясни.
То не беше пропаганда, референдуми и акции срещу атомната енергия, лобистко законодателство в подкрепа на производителите на ток със слънчеви панели и ветрогенератори, постоянно увеличаващи се цени на въглеродните емисии и какво стана? Сега всички го изпитваме, все още доста слабо, но съвсем скоро ще бъдем здраво ударени по джобовете си.
Без значение дали заради некадърни политици или такива, на които не им пука за огромното мнозинство от хората. Резултатът е плачевен, но разбира се ще плачем ние, обикновените хора, а „елитът“ който ни тласка към мизерия си е оплел кошницата и не се интересува от нещастията, които причинява. Тепърва предстоят фалити и милиони, а може би и милиарди разбити човешки съдби. Всичко това заради криворазбраната зелена политика. Всъщност, зеленото, никак не е толкова безвредно – ветрогенераторите променят пътя на птиците, влияят и на животинските и растителните видове, под тя нищо не расте. Слънчевите панели се произвеждат от токсични материали. За направата на една батерия на електромобил се отделят толкова тонове въглероден двуокис (или както сега е модерно да се казва диоксид), колкото бензинов или дизелов автомобил за между 150 и 200 хиляди километра пробег. Такъв километраж обаче се навърта с години, а през това време природата има възможност да се възстанови, докато електрическата батерия се произвежда за далеч по-кратко и нанася много по-силен еднократен удар върху атмосферата. Добиването на суровините, производството на батериите и тяхното унищожаване след експлоатация са също силно токсични дейности с огромен риск за околната среда.
Нима производителите икономическите анализатори не са знаели, че трябва да минат още години, за да може зелената енергия да замени резултатно и евтино горивните източници!? Очевидно е, че към момента това не може да стане – влизаме в спиралата на бедност и инфлация. В столицата на капитализма Лондон има опашки по бензиностанциите! Маргарет Тачър сигурно се е обърнала в гроба. Световните лидери от нейното поколение се подиграваха точно заради това на идеологическия противник зад желязната завеса – СССР и неговите сателити. Роналд Рейгън разказваше виц за съветски гражданин, на когото след 5 години, примерно на 4 август 1987 г. му идвал реда за лека кола и притеснен попитал на гишето „А в колко часа, защото тогава в 10 сутринта ще идва водопроводчикът?“. Да има дефицит на търсени стоки в потребителското капиталистическо общество изглеждаше нещо нечувано съвсем доскоро, както и това да не можеш да си позволиш елементарни неща от първа необходимост като храна и отопление. На Запад вече почти никой не помни такива времена, те са отминали отдавна в десетилетието след Втората световна война. На Изток в това отношение сме „късметлии“, защото почти не сме се откъсвали от тях и поне имаме изградени защитни реакции – влизаме от криза в криза.
В резюме: човечеството е в опасност и то на пръв поглед от неочаквана посока. Принципно е ясно, че всички нещастия си ги причиняваме сами, ние, човеците, но този път не става въпрос за военна или екологична заплаха, а за икономическа, която в голяма степен ще занули досегашния комфортен живот на огромното мнозинство, живеещи в условията на западната цивилизация. Най-нелепото е, че всичко идва в следствие на опити за разрешаване на екологичните проблеми. Или поне така ни се представя. Прекалената модерност води в грешна посока напреднали общества, които образно казано седят на висок клон и същевременно го режат с триона. Норвегия забранява след 2025 г двигателите с вътрешно горене, страна която е сред големите износители на нефт и дължи благосъстоянието си на него. Това е богата държава с малобройно население и едва ли ще се откаже от експорта на петрола (двоен стандарт!), така че доста дълго може да издържи на натиска, но при всички положения след време и на нейните жители ще им се стъжни.
Законите на глобалната икономика са ясни и незаобиколими. А и да вземаме пример от общество, което може да отнеме дете от родителите, защото закусвало намазана с шоколад филия бял хляб сутрин, никак не изглежда правилно.
Горивните източници засега са слабо алтернативни. Зелената енергия трябва да се развива и да ѝ се дава път, но не с цената на принуди и забрани. Стопанската история отдавна е установила, че всичко прогресивно, по-евтино, рентабилно, достъпно измества старите технологии. Това не става без катаклизми, но естествения ход на процесите допринася за бързото им изживяване. Да вземем за пример индустриалната революция. Тя започва с опити да се строят промишлени мощности задвижвани със силата на водата или вятъра, но докато не се открива и въвежда парната машина, промените не са осезаеми. След това идват безработица, експлоатация, екологични проблеми, но нима индустриалната революция може да се оцени с общ негативен знак?
Назад към кюмюро! Науката и техниката са напреднали достатъчно, за да може още няколко десетилетия и да се ползват изкопаеми горива, и да се пречистват емисиите от тях. Щом може да се сложи филтър на комина на бай Осман от Аджисана и баба Донка от Павликени, защо да не се монтират на комините на Мариците? Може да се пращат туристи в космоса, и да си носим компютри в джоба, а не може да се ограничат вредните емисии в атмосферата? Хайде по-сериозно! Ако трябва да се забранява нещо, нека са старите таралясници, особено дизеловите. Ако трябва да се инвестира в електротранспорт – нека е обществен – релсов и шосеен. Така или иначе изчерпаемите горива няма да са вечни, но да им се слага пресилен и прибързан край противоречи на здравата логика, пазарна, социална, дори екологична. Точно от такива гигантски производства могат да се генерират най-много средства за изчистване на въздуха, почвата и водата, защото ги притежават и се намират под все по-строг обществен мониторинг.
Търсенето на нови енергоносители е в ход и успешно могат да го правят тези, които имат необходимите финансови възможности. Въпросът е деликатен, но крайните решения с огромна социална цена не са изход. Отговорностите за живота на следващите поколения, с грижата за собствените ни животи, строго погледнато не могат и не трябва да си противоречат. Основният проблем е да се гледа, действа, мисли и работи в правилната посока. Хората, от които това зависи, е крайно време да започнат да си вършат работата и да се грижат наистина за доброто на избирателите, данъкоплатците и децата им. Нашите деца!
За автора
