Още за плановете за промени в научното развитие: Атестирането

В момента това, което става в българската наука и образование, сякаш е извън напрегнатия дневен ред от кризи и протести. Въпреки че трудностите и дори в много случаи липсата на адекватност на управляващите са ясно видими, изказвам критичната си позиция не като част от „единния фронт“ на тълпите, готови да продадат и децата си само и само киселото мляко да стане 20 копейки, а с надеждата да бъде взета предвид. Затова нека отново насочим взор към науката, в която мненията могат да съжителстват, без да се стига до заплахи и физическо насилие, дебатът е с аргументи и няма опасност да се наруши добрият тон, защото заинтересуваните са интелигентни и възпитани, въпреки че горива, ток, хляб и паметниците от съветско време също ги засягат.

Като цяло, идеите да има по-високи критерии за атестация са положителни. Проблемът е, че тяхното свеждане „отгоре“ нарушава автономията на висшите учебни заведения. Тук веднага излиза принципният въпрос как може да бъде една структура автономна, след като тя в огромна степен зависи от централно финансиране и регламентация? За да се получи истински баланс, дори хармония, са необходими още много други промени – не само нормативни, но и организационни, функционални и най-вече в мисленето. Какъв стимул за по-нататъшно развитие може да има професорът – това е най-високото преподавателско звание. С новите правила се прави опит такива „мързеливи“ настроения да се елиминират. От друга страна обаче, професор не се става току-така. Тези хора, за да заслужат високото признание, следва да имат забележителни научни достижения, които е нормално да доразвият вече не толкова в лично качество, а предавайки опита на своите наследници. Така че проблем има – в свободно общество и особено в творческа работа като научно-изследователската, всеки трябва сам да определя какво е добре за него. Правилата са важни, но не могат да бъдат окови и догми. Въпросът е деликатен и засяга както професионални, така и морални критерии; освен че даден доцент или професор е постигнал високи научни стойности на работа, дали и как ги е предал и разпространил. От само себе си се разбира, че това е твърде индивидуално, абстрактно и само с нормативни текстове не може да се постигне. Нужни са гъвкавост и широк кръгозор, а за съжаление, поне в родните академични среди, в които би следвало да властва духовността, нерядко намират място мижитурки, послушание, тесногръдие и мании за величие.

Много важно е да се има предвид, че ученият е преди всичко изследовател и преподавател, а не проектант. Упорито се насажда, че всеки на всяка цена трябва да работи по проекти, да ги координира, ръководи, консултира, имплементира и много прочее, което е категорично неправилно! Проектите са бонус, възможност за допълнително финансиране, но не и задължително свидетелство за научна компетентност. Не всеки учен може да е добър администратор. Преди 30 години министър-председател беше професор Любен Беров – блестящ познавач на българската и световната стопанска история, световно признат учен, човек, който със сигурност на теория знаеше как се управлява държава и как се водят икономически политики. По-възрастните помнят това време – точно тогава страната съвсем неприкрито и безконтролно започна да се разграбва от най-напред престъпни, а в последствие финансови и бизнес групировки. Както пише в Именника на българските ханове – Същото е и до днес!

Двата проектодокумента имат съществени позитиви. Преди, например, задължително, се изискваше определен брой цитирания, а това е едно от нещата, което не зависи пряко от изследователя и понякога, за да се цитират произведения, може да минат години от тяхното издаване. И има два варианта – или да седиш в очакване, или да се молиш, подбутваш и организираш колеги да те цитират на принципа – аз на теб, ти на мен. Така се губи или поне размива основен научен принос, какъвто е открояването на водещата библиография по съответния проблем. Изкуствените цитирания обикновено седят като кръпка, забелязват се отдалеч и в никакъв случай не допринасят за повишаване на нивото. Сега цитиранията влизат в общите изисквания за научната дейност, но това далеч не означава, че въпросът е изчистен Цитатите в световните бази данни се отчитат най-високо, но за целта цитатът трябва да се регистрира в електронните системи на самите бази, което означава, че се отчитат само цитирания от и в такива издания. Останалите – кучета ги яли! А не е ли свидетелство за висок научен принос цитиране в такава база данни и на изследване, публикувано извън нея? Друг проблем при цитиранията е, че с изискването за количество не се следи качеството. Защото цитирането може да означава признание и потвърждение на резултат, но също – критика и несъгласие, дори научен разгром.

Да видим срещу какво точно се възмущават някои колеги, като вземем най-високите критерии – тези за професор: В рамките на един атестационен период от пет години професорът трябва да има пълна преподавателска натовареност, нещо, което не зависи от него, а от приема студенти и годишно означава 360 учебни часа. Следващите изисквания обаче са изцяло от компетентността на атестирания – да напише и издаде монография или няколко статии; да обучи един докторант или шест дипломанти; да напише и издаде учебник или помагало, да участва в проекти, научни редколегии и външни обучения; да дава експертни становища и много други дейности които са взаимозаменяеми и зависят от съответното научно направление. Нищо кой знае какво за цели пет години от човек, поне две десетилетия преди това врял и кипял в науката, какъвто трябва да е всеки на професорската катедра. Задължително обаче трябва да се отчитат проблемите по отношение на прием заради демографски и други обективни причини. Особено тази, че не навсякъде има възможности за обучаване на докторанти. Завишените критерии могат да помогнат за изхвърлянето от системата на укрепили се там не по научни заслуги, а с побутване и крепежи колеги, които са истинска язва за имиджа и развитието на цялата общност. Такива правила не толерират тази, които искат да по инерция да избутат безметежно до пенсиониране, а изискват работа и активност.

Образованието и науката са основен капитал за всяка държава, но особено ценен за малките народи. Дано най-сетне при поредните реформи това се вземе предвид!

ОЩЕ ПО ТЕМАТА: За харвардските правила на родна почва и регионалните научни изследвания

Вашият коментар