Тоню Цанев: за всичко има хора

Тоню Цанев е художник живописец и аниматор, избрал след 46 години в столицата да се върне в родното си село Гранит. Казва, че е избягал на 175 км от София и вече не чува шума на Орлов мост.

„На децата на село изглеждам древен. И когато ме попитат на колко съм години, съобщавам възрастта, на която би бил баща ми днес – 109 години. Някои не ми вярват, други обаче се усъмняват – може пък да е на толкова.”

Картините му са колоритни, а във всяко кътче на дома и ателието му има художествени инсталации, пана и пластики.

Бабата на Тоню Цанев е събирала стари обувки и в края на живота си е имала около 300 чифта. Неговата сбирка с мотики пък е дала и името на ателието му в с. Гранит, така че в Мрежата е популярен с така наречения Музей на мотиката. Основната дейност на художника обаче винаги е една – да рисува, а конкретно покрай ангажираността му с читалището в селото – заедно с останалите членове на сдружение Магна Силва – да развиват култура в едно малко, отдалечено от основните центрове място.

Разбира се, без подкрепата на общината. Читалището на село Гранит функционира и като галерия, кани артисти вече шест години, а с тях идва и публика. Често дейностите им се кооперират с приятелски организации от близки градчета и села, защото без обмен няма култура. В момента в галерия Гранит има изложени пластики от рециклирани материали.

До 14 май обаче новата самостоятелна изложба на Тоню Цанев – „Кокилари”, може да бъде видяна и преживяна в пловдивската галерия Labyrinth.

Трудно ли взехте решението да се преместите и да работите в с. Гранит?

Би трябвало все по-лесно да става правенето на такъв избор, предвид събитията, които се вихрят в света. Човек все повече ще има нужда от тихо пристанище. За мен животът в Гранит е пристан. Аз не бягам от света, социален съм, чувствам се обществена личност, председател съм на читалището и покрай това имам много работа.

Има ли сентенция, която припознавате като Ваша?

„Ред по ред” – това е записано и в герба на село Гранит. На ателието ми в София пък пишеше „Сам, но свободен”.

Другото, в което вярвам, е изречението „Един за едно, друг за друго”. Всеки е роден за нещо, ходенето само на фитнес никого няма да направи съвършен.

Изчислено е, че Гранитския дъб е изникнал през 345 година от новата ера. В момента от него е жив само един клон, ще оцелее ли?

Има хора, които събират жълъди от него и ги отглеждат до дървета, за всичко си има хора.

Magna Silva всъщност е най-голямата гора в Южна Европа от античността, от която са оцелели отделни дървета. Така се нарича и сдружението, което сте основал. Как сте свързан Вие с този символ?

Аз имах щастието да закача малко от патриархалното време, за което дори не знаем колко назад, в дълбочината на вековете е продължавало. След като то свърши – някъде през 50-те години – започна бърз разпад. Откакто четириъгълните гайки се смениха със шестограмни. Изобщо смяната на крепежните елементи сякаш беляза и началото на тези промени. Иначе новите винтове за дърво са по-сигурни, по-добри.

В момента в с. Гранит е експонирана и колекцията Ви „Зелени чекмеджета”. Рециклира ли изкуството?

Аз обичам да давам нов живот на стари предмети, но това не е същинското рециклиране. Претенциозно би било да кажа, че ги спасявам, това е просто положителна интервенция върху неизползваеми вещи, а в същото време се забавлявам.

Може би това е работата на визуалния артист въобще – да осъществява своята „положителна интервенция” в света?

Да! И е много важно да се забавлява! Защото ако ти изпитваш удоволствие, след това ще го изпитат и другите. Не става иначе, само тогава ще докосне хората. Това е и скритата трагедия на авторите, които истински и силно са си заобичали произведението, но трябва да се разделят с него, когато някой друг се е влюбил от пръв поглед. Аз обаче май нямам такъв проблем. Вече съм голямо момче.

Вашият коментар