Веселин Сариев е роден на 22.09.1951 г. в гр. Пловдив. Завършва Българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. Дебютира със стихосбирката „Здраво утро“ (1982), следва „Пред края на кръга“ (1989), за която получава наградата „Пловдив“ за литература. Търсенията на поета в областта на експерименталното слово, както и приятелството му с чилийския художник и поет Гилермо Дейслер, насочват интересите му към визуалната поезия. Веселин Сариев издава първото българско списание за визуална и експериментална поезия СВЕП (1990), в което кани за участие автори от Европа, Япония, САЩ, Южна Америка.
От него излизат четири броя в тираж 100, разпространява се по пощата, което е една от концепциите на това „пътуващо изкуство“, наричано още mail art. Опитите за организиране на връзката поезия-визия продължават в следващите книги на автора – визуално коментирани, допълвани и разказвани от рисунките на трима художници. В „Съзвездие от мигове. Поетически диалози“ (1999) лирическите миниатюри са в съзвучие с акварелите на Румен Жеков. Стихосбирката е билингва в три варианта – английски, немски, френски. Излиза също във вид на плакат и пощенски картички. За нея поетът получава за втори път наградата „Пловдив“ за литература. Следващият проект „Горски дух“ (2000) е поема портрет на художника Атанас Хранов, оформена като истинско послание – наподобява голям плик за писмо, в който е скрита поетично-художествена кореспонденция. През 2001 г. излиза последната поетична книга на Веселин Сариев „Златна клонка“, която също е билингва и е придружена от рисунките на Данаил Дянков. В последните си години той работи върху ръкописа „Дворът“ – поетичен разказ за приятелите художници и творци.
Авторът има изследвания за българското национално самосъзнание и памет, за специфичните контрапункти на официалното митологизиране и историческата действителност. За историко-публицистичното си съчинение „Диарбекир и българите“ (1996) получава специалната награда на Дружество „Гражданин“. Умира след тежко боледуване през юни 2003 г.
НЕПОЗНАТОТО
Срещнахме се. И ме омагьоса.
А духът ти сякаш го познавам.
Светлината ти ще каже кой съм,
щом разсее верската забрава.
И ще се опомня, ще се видя,
в миг ще си омръзна и умислен
аз ще виждам бисер в тази мида,
дето бисер няма; и не липсва.
Но умът ми, пазен за ръцете,
ще погали щастието – то е
думата – загадка за сърцето,
пазена за чужди и за свои.
Думата – по-крехка и от рима
и сакрална като теб, аз зная,
че ще ми нашепва твойто име,
за да го забравя най-накрая.
И ръката само ще докосне
времето, с което се прощава
светлината – за да скрие кой съм
от живота, който продължава.
Веселин Сариев
mediacafe.bg
За автора
