От години наблюдавам един непонятен за мен феномен, който често дразни сетивата и остатъците от логическата ми мисъл. Става въпрос за това „скъсяване“ на пътя и минаването „напряко“ през някоя градинка. Едва ли поне веднъж не сте виждали такова нещо – добре направен тротоар с хубави градинки, които обаче биват отъпквани от десетки граждани, решили да си спестят двете крачки в повече, които ще трябва да направят, за да минат по „царския“ път.
Може би това е някакъв странен подсъзнателен стремеж да бъдем различни – да не се ограничаваме с пътищата, в които искат да ни вкарат, а да създаваме свои собствени.
От една страна вероятно твърде философски прочит на това тривиално действие на десетки души. Но като одухотворен член на русото общество, не мога да не потърся причината, продиктувала отстъпничеството от правата линия на толкова много хора.
Та така, решилите да шорткътнат хора най-вероятно тайно… или не чак толкова тайно, не одобряват политическата система, държавните структури и като цяло обществата и хилядите правила в които са поставени, по природа волните като птички, човешки същества. И тъй като анархистичната им природа ги тегли към прекрачване на ограниченията в света в който живеят – те минават през градинката, вместо по пътеката.
Другата възможност за това толкова фундаментално явление като отъпканите градинки, е просто хората да ги мързи. През дългия работен ден на място, което не харесват – уморени от досадата и евентуално от работата, която са свършили, прибирането от автобусната спирка отнема толкова много време, че двете крачки, които се спестяват в преминаване напряко през тревната площ (защото отдавна това вече не е градинка) съхранява ценен енергиен ресурс, необходим за изкачването на стълбите до асансьора, отключването на входната врата, събличането на връхните дрехи и хоризонтирането върху зарядното устройство диван.
Последната възможност, която русият ми мозък успя да измисли е липсата на възпитание. Възпитание, свързано с уважението към чуждия труд, опазването на хубавите неща и като цяло – груповата отговорност. Не невъзможността да минеш през тревичката, а осъзнаването, че това ще доведе до… грозота.
Така че съветът ми е – вървете си по тротоарите… когато ги има!
За автора
