Емо и Албена от група „РЪБ“ след явната вечеря

Група РЪБ се появява през 90-те, отстоява на времето и ще продължава да провокира. 12-мата съвременни артисти са от хората, които остават верни на себе си, своите каузи и философия, независимо дали се представят самостоятелно  или заедно.

Това са: Албена Михайлова, Венета Маринова, Димитър Келбечев, Димитър Митовски, Емил Миразчиев, Ивайло Григоров, Игор Будников, Кольо Карамфилов, Моника Роменска, Надя Генова, Павел Алберт, Румен Жеков. Последната проява на ръб-овете е „Музеят Ръб“ в Баня Старинна в Пловдив. Там, поне още два месеца, може да видим на едно място видеа от акциите и изложбите им през 90-те и други техни творби. А тук, разговаряме с Емил Миразчиев и Албена Михайлова от групата, които разказват за това какво всъщност значи „Музеят Ръб“ и защо е важна паметта. 

Съществува ли носталгия в тази експозиция – „Музеят Ръб“?

Албена Михайлова: Има носталгия по отношение отношенията ни. Събрахме нещата, които сме правили през 90-те, сега правим други неща, така, че преди всичко има историчност и опит да я запазим.

Емил Миразчиев: Опитвам да сдържам някакво вълнение, но в повечето интервюта се разплаквам. Много ми е близка тази група и много сродни души сме. Страшно се радвам, че се събрахме всички заедно, това е нещо уникално. Има нещо такова като носталгия. Работейки по тази изложба започна да се събужда желание да направим скоро някакъв съвсем нов продукт.  Няма групи в областта на визуалните изкуства, които да са се запазили толкова време. Имаме си правила, които ние сме си изградили.  Именно този общо дух е дал този резултат, който може да видите. Хората, които дойдоха да видят нашите неща, казаха, че очакват бъдещ проект на групата. Във Фейсбук на лични съобщения получавам невероятни съобщения за това, че сме вдъхнали надежда в хората, че нещо качествено има и се показва. 

Имахте ли си двигател в групата или всички, като силни индивидуалности, сте си самодостатъчни? 

Албена Михайлова: Това е Емо. Без неговия начин на действие нещата нямаше да могат в този кратък срок да се осъществят. Това не на всички пасваше, имахме дребни търкания, но трябва да има такъв двигател, за да станат нещата.

От коя от акциите, които сте правили, пазите най-силен спомен и емоция? 

Албена Михайлова: Една от най-мощните акции е Черният хепънинг. Тя се случи на Цветница и беше изненада за града. Много спонтанно подготвихме тази акция и в пет часа сутринта закарахме на градинката, пред кръчма „Пловдив“,  огромни рула с черен найлон, с който покрихме зелената площ, пейките, дърветата. И когато тръгнаха хората на църква, се конфронтираха с този контрапункт. Просто имаше невероятен интерес. Това го доказват снимките, записите, тълпяха се хора, които се радваха, защото това даваше израз и на техните сдържани мисли и чувства по повод всичко забранявано или отричано. 

Емил Миразчиев: Акцията на гарата. Там бяхме седнали на едни пейки, а до нас вървеше надпис на електронното табло. Бяхме изписали: „Всеки един от нас  – малко огънче, всички заедно – голяма светлина“. Думата ЗАЕДНО, която стана слоган за Пловдив като Европейска столица на културата. Това са неща важни за града. Пловдив е една безкрайно съществуваща духовност, която няма прекъсване и тя е съжителствала с всички нашественици или бежанци.  

И това, което се случи след откриването на „Музеят Ръб“ на 3.09. 2016. Нещо като продължение на „Явната закуска“ – „Явната вечеря“. Тези, които присъстваха тогава, след това се обадиха и казаха: „Ние сме потресени, това ще го разказваме на поколенията“. Но преживяването да бъдеш там… Това наистина само група РЪБ може да си позволи. А иначе филмът в Балчик от „Явната закуска“ е исторически за българското изкуството. (Бел.ред.: Акцията на морето се случва по време на поредна криза, когато артистите отрупват една маса на брега и започват да опитват от всички храни, а по-късно към тях се присъединяват и други хора, случайни минувачи и зрители). 

Албена Михайлова: „Явната вечеря“ беше в средата на изложбата „ИДЕАЛЪТ“. В оригиналното издание на „ИДЕАЛЪТ“през 90-те имаше 2 печени прасета, които висяха. Посетителите виждаха тавите под тях, но не можеха да достигнат прасетата. Този контрапункт със стомаха и душата решихме да го има и тук. И точно в това пространство, това действаше още по-силно, защото мястото е много духовно, за мен е като църква. И след официалната част, в центъра, между картините, между идеалите, се сложи масата с печеното прасе. Без чинии, без прибори, прасето се разкъса с голи ръце, просто насядахме и замълчахме. Беше изконен момент. След което станахме и отстъпихме местата на нашите гости. Те насядаха, а ние се отдръпнахме. Оставихме насаме гостите и след известно време се върнахме. Аз усетих смущението в погледите и поведението им, защото те очакват от РЪБ всичко, това е една провокация все пак. По-нататък ще видим на камерите какво е било настроението. Като се събрахме започна пирът. Страстите – низши и висши ескалираха, имаше скандали, сдобрявания, бурни емоции…

Аз лично, тъй като живея в Швейцария не бях присъствала на такава дива ситуация отпреди 25 години. Всички бяхме в едно състояние над земята. Може би защото бяхме изтощени и гладували предните дни. Но ние щом се съберем заедно, се получава винаги една особена енергия, която трябва да се използва за бъдещи проекти.  

А ако трябва да направите още една акция?

Емил Миразчиев: Има много теми и не знам защо така Пловдив непрекъснато захранва такива нужди. Като автор, реагирам на всички тези простотии – с палежите на Тютюневите  складове,  опълчихме се и срещу багерите, които рушаха склада на улица „Одрин“, не успяхме, преди дни пък затвориха офиса на сдружението ни „Изкуство днес“, изобщо несъгласието с политиката в областта на културата се подхранва.  Всички тези неща са болезнени за града, за творците и тази липса на чуваемост е много показателна. Тя е не само в Пловдив, а и на национално ниво.  Дори в международен контекст, защото културата е изтикана от капитала . Не се оценява качеството, а се гледа количеството. Винаги художниците са гледали качеството, а политиците са се интересували от количеството. Дори в новите програми на „Творческа Европа“ се гледат само количествени показатели, което е смешно. 

Но никога не ни е било лесно. Нещата не са чак толкова променени всъщност. Но творците винаги са отстоявали и са си извоювали правото да бъдат подкрепяни и подпомагани. 

Какво всъщност е „Музеят Ръб“?

Албена Михайлова: Тази изложба я инициира Емо Миразчиев, а идеята, доколкото знам е на съпругата му, на която много благодарим. Това, че тя се случи точно сега и на това място – това си има своите отправни в действителността. Замислял ли се е някой между надписа „Музеят Ръб“ и сградата, в която се намира изложбата. Сградата е от 16 век и аз тук искам да отворя една скоба и да кажа, че условията, в които работят българските художници са като от Средновековието или тогава може би са били по-добри. Срамно е всичко, което ние искаме да съхраним, да бъде отричано и да не ни се помага от силните на деня –  политически или културни институции. Трябва да има бюджет за това и да бъдем подпомагани. Това е една от отправните точки. „Музеят Ръб“ не е музейната сграда на група Ръб, а едно предизвикателство, с което трябва да се събуди обществеността и да помисли за тези стойности. Те до този момент не са изпреварени от други, по-добри такива. 

Емил Миразчиев: „Музеят Ръб“ е акция в публичното пространство и за самото споменаване на думата музей. Тя има дълбок смисъл – като институция, като хранилище, както като  отношение между държава-местна власт и всички политици, които вземат решения. Едно е да подпишеш нещо на хартия и после да не го спазваш, а трябва да се покриват европейски критерии, как тук се опазва, реставрира, съхранява. Да не говорим за дигиталната епоха – не знам как ще се оправяме с дигиталните архиви. Нещата се губят. Говорим за много години напред. Всичко, което се вижда тук в „Баня Старинна“ на РЪБ, решихме да си го възстановим ние, защото как да възстановиш произведение на Албена или на когото и да е, на Кольо Карамфилов, например. 

Пловдив дали ще се сдобие с музей за съвременно изкуство? 

Емил Миразчиев: Мисля, че е възможно, да. В съвременното общество е немислимо да нямаш музейна памет и пространство, където да се реализира изкуство. На всички дебати, които е имало до сега, и донякъде Тотев беше съгласен за това, че трябва поне 2 от Тютюневите складове да се откупят и да бъдат върнати на общината. А те са дарение за вечни времена и как е възможно да бъдат продавани изобщо…  

Два от складовете – единият за музей, не само за визуални изкуства, а за всичко – архитектура, кино и т.н. А другият – за живо изкуство, ателиета, студия, танци. Не откриваме топлата вода. Това са едни модели, работещи по света. Не е толкова сложно, въпросът е да има политическа воля. 

Още за музея РЪБ може да видите ТУК.

Вашият коментар