„Винаги съм си представял, че Раят е някакъв вид библиотека“(Хорхе Борхес). В днешната българска реалност обаче всичко ни изглежда като Ад – по медиите, в институциите, които движат живота ни, по улиците, почти навсякъде се срещаме само с алчни, чревоугодни, насилници, измамници*… Знанието, моралът, честността, на която ни учат книгите обаче се е загубила някъде в последните години. Има и хора, които се борят да запазят този морал, за да бъде животът в България по-близо до Рая, от колкото до Ада.
Сякаш не е случайно, че докато гледахме кадри от студентския протест на 12 ноември пред Парламента забелязахме управителя на едно от книжните издателства „Жанет 45“ Манол Пейков. Съвсем резонно е издателите на книги, които популяризират младите български и международни творци, да бъдат сред борците за морал и за свобода в живота ни и по-конкретно в политиката. С Манол Пейков разговаряхме за състоянието на България, бъдещето на страната ни и това как премина неговият протест пред Парламента(вижте и видео-интервюто в края):
– Как се озовахте на протеста миналия вторник?
– Бях в София за връчването на наградите „Кръстан Дянков“ на 11-и , а на следващия ден(12-и, вторник) по план трябваше да бъда в Пловдив за лекция в окупираната 5-а аудитория на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, по покана на студентите. Сутринта обаче разбрах, че лекциите отпадат и всички студенти са в София на протеста. Новината ми прозвуча страхотно, защото исках да бъда на този общ протест.
– Как премина денят от гледната точка на един протестиращ?
– Целият ден беше една игра на котка и мишка – полицаите правеха различни маневри – обходни, залъгващи. Периметърът, който бяха оградили около Парламента е огромен. Това, което бяха оградили, беше по-голямо от площта на държавата Ватикана. Освен това те бяха само с герб, но без опознавателни знаци и всичко, което един полицай прави без опознавателен знак и идентификация е незаконно – той не може да те спира, да ти иска документите, да ти пречи да извършваш определена дейност.
Общо взето протестиращите не бяха толкова, колкото на мен ми се искаше – но 150 дни са страшно много време и е нормално хората вече да са изтощени. Това в момента е една окопна война. Радвам се, че студентите поеха щафетата, защото обществената енергия има граници. Не знам какво трябва да се случи вече, за да си тръгнат тези хора. Вече бизнесът, университетските преподаватели, интелектуалците, студентите говорят за оставка. Абсурдно е и нелепо да се организират и контрапротести с хора, които не идват по своя воля и са фигуранти в игрите на партиите.
За мен бе въпрос на принцип и въпрос на чест да бъда там. Ако живеех в София щях да ходя много по-често, но просто работата ми ме задължава да бъда в Пловдив. Важно е да протестираме, но е важно да вършим и собствената си работа – държава се гради така, като всеки върши това, което върши най-добре и допринася най-много за обществото.
Бях рамо до рамо със студентите през деня на протеста. В началото полицаите измъкнаха няколко депутати в една линейка по много подъл начин – мисля, че бяха налягали по пода на линейката.
Известно време просто стояхме и се наблюдавахме с полицаите. Хората се забавляваха, но нямаше много провокации. Повечето полицаи са доста адекватни и разбират нелепостта на ситуацията и това, че са принудени да бъдат от тази страна на барикадите, от която не искаха да бъдат. Има обаче и много от тях, които гледат на това като на електронна игра и се държат грубо и показват сила.
Най-абсурдният момент обаче беше измъкването на депутатите. Абсолютен срам е, аз не мога да си представя как човек с капка достойнство ще се измъква по този начин. Поведението на тези хора е толкова неадекватно, толкова безочливо, че трябва да се случи нещо екстраординерно, за да им отвори очите. Не знам дали дори това ще промени ситуацията – надявам се да не се стига до там да се пролива кръв или някой да умре.
Според мен те имат ясен дневен ред – Южен поток, 1 млрд. от държавата, евентуално след това АЕЦ „Белене“. Според мен просто тези хора са зависими от Русия, става въпрос за страшни интереси, и се страхуват за живота си. Нямам обяснение как иначе е възможно подобно поведение. Не говорим за държавничество, а за елементарен човешки срам – базови понятия, като достойнство – всяко нещо си има граница.
Със сигурност общественият натиск трябва да продължава. Аз съм впечатлен от протестиращите, тъй като поведението им толкова време е изключително достойно. През този ден те бяха с вдигнати ръце, основните скандирания бяха „Без насилие“, нямаше провокации. Имаше редки изключения на по-възрастни хора, които провокираха полицаите, но студентите веднага ги провокираха и споделяха с полицаите, че не споделят това поведение и отношение. Всички кьорфишеци за това, че протестиращите са провокатори са абсолютна нелепица – с оглед ситуацията поведението им е изключително цивилизовано и достойно.
– Какво обаче трябва да се случи след евентуална оставка? Каква е гаранцията, че всичко това няма да се повтори?
– Избори. Пробваме, виждаме кой идва, той се държи неадекватно, излизаме срещу него и така. Най-ценното е пробуждането на гражданското общество, което досега сякаш го нямаше. Гражданското общество или го има, или го няма – то не е само по време на избори или политическа криза. В САЩ например, ако имаш проблем винаги се намира кой да ти помогне, ако те блъснат на улицата, идват поне 5 човека, които да ти предложат да бъдат свидетели. В България хората гледат сеир и си налягат парцалите, защото си мислят „Защо точно аз да бъда между шамарите“. Пробуждането на хората, тяхната активност и желанието им да бъдат част от процеса е най-ценното от всичко, това което се роди от тези протести.
Имаше зачатъци още през февруарските протести, но там ставаше дума за насъщния. Тук става дума за морал, принципи, фундаментални неща, които липсват в политиката в момента. Така че аз не се тревожа кой ще дойде след това, нещата ще станат едно по едно. Първо, тези трябва да си отидат, след това ще има избори и ще видим. В края на краищата животът продължава, нищо не е станало за три дни. Всичко хубаво ще стане ден за ден, сантиметър по сантиметър. Няма как нещата да станат за една нощ или за едни избори.
– Какъв съвет или насоки бихте дали за протестиращите?
– Хората трябва да са настоятелни, да се държат цивилизовано, да не са провокативни, да отстояват позициите си, да отстояват всяка педя земя. Трябва да познават и отстояват правата си като граждани, и да искат без провокация обяснения за липсата на отличителни знаци у полицаите, например. Ключът към победата е масовостта. Трябва обаче да се случи чудо, за да се съберат 30-40 000 души на улицата, като през май.
За съжаление много от събитията се манипулират от медиите. Фейсбук и социалните мрежи, за щастие, не подлежат на такъв медиен контрол, и там нещата се показват в истинското им лице. За съжаление обаче, голяма част от българския народ се информира от няколко жълти вестника и от телевизиите, които ги пълнят с тежка дезинформация.
Така, че хората, които могат да отличат черното от бялото, доброто от злото, които имат глава на раменете си, трябва да бъдат на улицата, пред парламента и да бъдат активни. Който не може да бъде там телом, да бъде поне духом с протестиращите. Натискът трябва да продължава.
* – междудругото в Дантевия Ад, от където са изкарани горните примери, има място и за отчаяните. Не е най-дълбокото място, но са там.
За автора
