Първото, което трябва да поискаме е не дори хляба на децата ни, а достойнството, авторитета български

Разговорът ми с Божана Апостолова беше преди повече от седмица, преди уволненията, сблъсъците, преди страстите пловдивски. И се радвам, че беше точно тогава. Какво мисли издателят и поет за случващото се в Пловдив ще може да прочетете, чуете, видите в някои медии. И никак не омаловажам случващото се и думите на Апостолова. Но тук може да прочетете нещо малко по-лично, нещо за това кое е тъжно, например,  кое е страшно, кое е важно днес. Според мнението и опита на Божана Апостолова, която е създала и продължава да ръководи едно от най-авторитетните издателства у нас „Жанет 45”.  Тя е двигателят  на литературния фестивал "Пловдив чете" и на културната инициатива "Младият Пловдив чете". Основател е на престижната годишна литературна награда за поезия "Иван Николов". Издателството открива и дава път на редица талантливи нови автори. Вероятно заради това,  Божана  Апостолова е наричана често „Майка Тереза на българската литература”.

„Човешките ми усилия са изключително трудни, защото целта, която искам да постигна е да се създадат общества и те да водят след себе си хората. Защото е крайно време не да налагаме българския имидж, чрез емигриращите цигани, (не роми, а цигани), а да има авторитет българинът като личност, човекът като българин. Това е изключително важно за мен. Срам ме е, когато отида в една държава и ги гледам любезни, усмихнати и в момента, в който ме  попитат каква съм по народност и чувам една въздишка „О-о-о, българка ли…”  Срам ме е от това. Ние имаме святи хора, уникални възрожденци, имаме в историята си светлинки, които  трябва да могат да ни озарят пътя, по който сега трябва да минем с мъчните дисаги, които носим в това време . А какви са нашите дисаги? Те са пълни с апатия, със страх за утре, с болните ни души.

Хората имат основния да са потиснати, нали?

Няма как. Виждаш една яка борба за власт и тази борба е съсредоточена  само този който е във властта да напълни лично джоба си. Не може да гледаш майките без зъби, които са работили по 50 години, да гледаш децата ти как бягат в чужбина и да не си апатичен, да не си тъжен, смлян от мелницата на това свирепо ежедневие… Но ако мен питате, всеки от нас трябва да си постави максимум задачи  и тези задачи са заедно да подкараме обществото нагоре. Нито аз, нито вие, нито третия сам може да го свърши. А първото, което трябва да поискаме е не дори хляба на децата ни, а авторитета, достойнството. Защото може да си много беден, но да стоиш много високо като дух.

Вие все пак сте успели, колкото и да е било трудно и за вас.

Аз със страхотен стоицизъм правя всичко 25 години. Още 1989 година създадох издателството. Помня първата си книжка на едно момиченце  – Мими Михайлова, която ми казваше: „Моля ви, издайте ме, аз ще ви дам пари за хартия”. Аз нямаше от къде да ги взема. Не съм с дадени чували и с натрупали състояния от предците ми. Аз съм расла в немотия и каквото съм постигнала съм го постигнала сама и с помощта на моите приятели и вдъхновители. Защото на пътя ми, така се е случило, така вероятно провидението е наредило, са заставали най-духовните хора на България. Много дълги години Вера Мутафчиева ми беше много добра приятелка, много дълги години обядвах всеки ден с Петър Анастасов, един от именитите поети тогава на Пловдив, директор на издателство „Христо Г. Данов“, Малина Томова – такъв издател, такъв поет, тя буквално с усилия и с помощи успяваше да издаде книгите, но направи издателство, което си остава в светлината на България. То показва как можеш да избереш добри текстове, да направиш добър набор от книги, да налагаш именно авторитета български. Такива хора са стояли на пътя ми. И аз, без да искам, сега пиша и такава книга. Взимала съм от един малко от друг малко, за да направя устойчива душата и характера си. Сега демокрацията от какво ни лишава – лишава ни точно от духовност. Как не проумяха, че духовността е най-важното нещо. Храна утре или вдругиден ще намериш, но духовност се създава с много години.

Не мога да забравя примери от историята. Финландия, когато губи много от Втората световна война, когато хората белят корите на дърветата, за да си мелят хляб, тогава премиера казва „Започваме от културата!”. Всички министри възроптават и казват, че е грешно да се започне от там, когато народът е гладен. Отговорът е: „Не, ще започнем от културата, защото културният човек, можещият човек, знаещият човек сам се справя с битието си”. Погледнете къде е Финландия, къде сме ние – в дъното.

И къде сте вие младите, че не правите ежедневни блокади в съзнанието на хората точно по тези тема, точно в този важен момент от живота. Жилав е животът, вярно е, но няма да ни стигне и жилавостта, ако не успеем да направим първи стъпки. За тях трябва дух, разбиране, концепция за това как виждаш себе си и България в бъдещето.

Кое най-силно продължава да ви вдъхновява да не спирате и да държите духа си млад и зареден с енергия?

Искам България да има големи писатели, да вземе Нобелова награда за литература, да бъде отчитана като страна на талантливи, умни, можещи. Аз не разчитам да умра с милиони и да завещая милиони, но разчитам да завещая на внучката си Божана едно духовно ядро от хора, които да разбират смисъла защо живеят. Да можеш на това детенце, което се ражда, да му разкажеш примерно една приказка, за да го направиш по-добро така.

Искам да напиша една книга, може би последната ми книга, като изключим стиховете ми. Догодина навършвам 70  и непрекъснато си мисля характер ли беше отминалият ми живот, на характера ли бях подчинила живота си или е и характер и провидение. За себе си си отговорих, че в по-голямата си част е провидение. Нещата се случват дори и когато не си ги мислил. А когато ги осмислиш и ти харесват ти тръгваш яростно към тях, искаш непременно да се случат, искаш докато си жив да го видиш това различно общество.

Аз винаги се кодоша, че съм на 27 – затова съм толкова работеща, искаща , търсеща, защото съм много млада. Духът ми е млад. Напоследък ме боли гръбначния стълб, отидох в Поморие, звъни ми Богдана Карадочева и ме пита какво правя. Казвам ѝ:  „Свиквам с пръстта, правя си кални бани”. То е въпрос на духовни и душевни обеми да можеш да иронизираш себе си.

Но никак не ми е драго, че получавам 5,6, писма на ден, които… Последното писмо ме ужаси. Една жена ми пише: „Два пъти ми помогнахте, сега искам да ви помоля да ви дам всичко мое, а какво имам всъщност, освен старото ми тяло, което вие трябва отново да спасите.” Това жестоко падане духом, тази невъзможност да защитиш достойнството си и да протегнеш ръка е нещо страшно. Моят баща, това е известен факт, е бил без два крака и е ходил на двете си ръце. Големият ми брат преди да умре ми разказа жесток случай. До Четвъртък пазара съм расла, пътната ни врата беше като ветрило огромна.  Баща ми и брат ми стоят на вратата. Баща ми е съвсем мъничък, малко над коленето на брат ми.  Минава жена и вижда тази гледка – татко ми без крака, малкото момче изглежда по –голямо от него . Тя бърка в чантата си, вади ябълка и стотинки и ги подава на брат ми, бърка втори път, вади ябълка и стотинки и дава на баща ми. Баща ми ги връща на жената и казва:  „Госпожо, не ме гледайте, че съм без два крака, сам си храня жената и двете деца”. Българинът тогава е имал достойнство. Гладен, но с достойнство.

Тъжно е и страшно.

Тъжно и страшно ли е като гледаме напред?

Убедена съм , че предстоят години на духовността и с всичко свое го правя. Дори, когато написах поредицата „Малката Божана…”.Никога не съм очаквала ,че една внучка се обича толкова и може да бъде такова вдъхновение. Това, което липсва на цялото ни общество, аз го давам на нея. С любов, с приказки, с внимание. Започнахме заедно да пишем книжки. И скоро ми каза, че иска да ѝ направя визитка и там да пише „писателка”. Но децата не трябва и много да ги прегряваш. Нещата трябва да са деликатни. Да усеща детето душата, любовта ти. Книжките  ми идваха от нейните игри. Когато беше на 4 годинки, тя ме покани да играем на магазин. Показва ми налепени на хладилника магнитни картончета, които решаваме, че са чипс , сладолед.. Но си сменихме ролите. Аз продавам – тя купува. Така продадох първите две бутилки със смях. Тогава на нея й хареса и реши да я уча как се пише стихотворение. И то стана великолепно: „Ще ти сипя смях”.

Какво по-добро общуване с детето от това да му внушиш дума, поглед, да му внушиш обич, да поиграеш с обич, и на теб ще ти стане красиво и леко. И когато в издателството ми дойдоха 150, 160 детски разкази на тема Малката Божата тогава с удоволстиве реших да издам Деца дописват Малката Божана. Така и другите деца като я вземат виждат, че техните връсници вече могат да напишат разказ, и това всъщност  е деликатното учене на децата да следват добротата, любовта, мъдростта.

Кога малките читатели да очакват интерактивното издание на „Малката Божана”?

Тя е в процес на подготовка.  Това ще е цялостна интерактивна книга. Детето ще участва в писането, в правенето, може да гледа текста, ако не чете, може да слуша текста. Така се получава едно общуване между автора и децата и те между себе си започват да общуват с желанието да надградят това, което виждат. Така се създават личности, хора и това се започва от най-ранна възраст и винаги е свързано с много любов, която трябва да посветиш.

Но в това тягостно ежедневие, което сами си създадохме, е време за да се измъкнем, като  да говорим открито, като говорим с любов, и най-важното  наистина всеки да прави каквото може , да даде каквото може. Дано.

Вашият коментар