Росен Карамфилов е автор е на стихосбирките „Орелът и детето” (2011) и „Стерео тишина” (2013) и „Церебрална поезия“ (2016). Той е най-младият поет, включен в американската антология на българската поезия „The sеason of delicate hunger” (Accents Publishing, САЩ ). През 2014 печели наградите „Рашко Сугарев” и „Добромир Тонев”. „Колене” е дебютният му роман, посветен на неговия баща – Кольо Карамфилов.
За най-новата му книга „Церебрална поезия“ поетът Стефан Иванов пише: „Церебрална поезия. В къщата от думи слабостта е сила, нощта дими от цигари и нажежени влюбени, болката е осезаема и гробището е наблизо. Но в бялото между редовете наднича животът“.
Кога пишеш поезия, и кога пишеш проза?
Поезия пиша, когато не разполагам с необходимото време и концентрация, които изисква написването на един роман, да речем. Възприемам стихотворенията като рефлекс спрямо реалността. Често реагирам. От друга страна прозата ми дава неограчени възможности. Досега винаги съм стигал докрай в този жанр и едва ли някога ще спра да го правя.
Какво те вдъхновява?
Нищо. Бог. Той е любов.
А има ли нещо, което те съкрушава?
Неразбирането. Отказът за диалог. Мълчанието.
Кое ти дава надежда?
Илюзията, че съществува свят без никаква тъга.
Кой е твоят учител в писането?
Нямам учители в писането. Има писатели, които са ме удивлявали с умението си. Именно на тях до голяма степен дължа стила си. Таланът представлява около една трета от цялото. Останалото е работа. И много четене. Ще кажа само две имена на български автори: Виктор Пасков. Недялко Славов. Там словото взема връх. Няма как да останеш безразличен пред него.
Кой е твоят учител в живота?
Баща ми, Кольо Карамфилов. Все по-силно усещам липсата му.
Как гледаш на литературните скандали у нас?
С погнуса. Не вярвах, че ще стигнем до тук. Всичко е толкова смешно, толкова жалко и толкова тъжно. Никой няма респект към никого вече. Правилото е следното – колкото повече успяваш, толкова повече тези под теб те плюят. Това е част от играта. Би следвало да е друго. Би следвало уважението да стои над завистта. Положителното от случващото се в последните месеци е, че ясно пролича кой кой е. Няма да преразказвам. С две думи – доста граници бяха минати, включително границата на възпитанието. Аз бих изпитвал срам, ако бях на мястото на мразещите. За моя радост – не съм.
"Макар отвън сред другите, отвътре винаги е сам човекът"- кое те кара да се чувстваш сам и кое те стопля?
Стопля ме нейната ръка. Не искам да я пускам. Не искам да ме погълне пустотата. И бездруго отвъд ще бъдем сами достатъчно дълго.
Сбогуване
Цъфти без мен
щом можеш, Розо!
Свободата е твоя
самотата-наша.
(Из "Церебрална поезия")
Още за Росен Карамфилов може да прочетете ТУК
Снимка: Чавдар Калдиев
За автора
