Валентин Дишев представи най-новата си книга „Покрив (и други основания)“ в Асеновград. Той разкри, че предстои да излезе още една негова книга тази година, след което ще спре да издава. В разговора с него се включиха някои от присъстващите на срещата, като тук предоставяме отговори на въпросите, зададени от Миа Сердарева, която е преводач и също пише литература.
Преди разговора, информация за Валентин Дишев.
Валентин Дишев е роден на 7 май 1962 г. в Благоевград. Завършва Софийския университет „Климент Охридски“, специалност „Философия“ (1982-1987). Последователно е специализант и докторант по философия в СУ „Климент Охридски“ (1987-1991).
Един от съоснователите, първи директор и главен редактор на ИК „Критика и хуманизъм“ (1990), до 1994 г. е заместник-главен редактор на едноименното списание, главен редактор на „Годишник на Центъра за критически изследвания и хуманитарно знание“. Хоноруван асистент в катедра „Философия“ при „Философски факултет“ на СУ „Св. Климент Охридски“ и в катедра „Етнология и социология“ на ПУ „Паисий Хилендарски”. От 2002 г. работи като редактор в БНР – Радио Благоевград, а от октомври 2012 г. отново преподава и в ПУ „Паисий Хилендарски“ (катедра „Социология и науки за човека“).
Лауреат е на Национална награда „Христо Г. Данов” за принос в националната книжовна култура в раздел „Представяне на българската книга“ за „Страници“ (предаване за литература на БНР – Радио Благоевград), както и на две награди от Националния литературен конкурс „Биньо Иванов”. Трилогията му „Тезей” бе номинирана за награда „Христо Г. Данов” в раздел „Художествена литература“, както и за Национална награда „Христо Фотев” (съответно през 2015 и 2016 г.), две от книгите му – „Ортелий” и „Маргьорит (и други регистри)” са номинирани през 2011 и 2013 година за Национална награда за поезия „Иван Николов”. Основател и главен редактор на „Кръстопът” – електронно списание за литература, DICTUM – мултимедийно списание за литература и на списание „Глоси”. Младите автори, издадени от основаното от Валентин Дишев издателство „АРС” са сред най-награждаваните в периода 2009-2014 г. на конкурса за дебютна литература „Южна пролет”.
Коя според вас е най-важната тема в литературата?
Преди няколко дни проф. Каприев, тръгвайки от Карл Ясперс, поведе група млади хора на пътуване в историята на изкуството приблизително със следните думи: „Философията и литературата винаги се занимават с онова, което довежда човека до гранични ситуации – добрата философия и добрата литература. До ситуация, преживявана като екзистенциално съдбовна”. В случая, ключовата дума е граница, граничност. Дали това ще бъде болка, смърт, любов, раздяла – няма значение, защото единственото от тези ситуации, което можем да посочим като непроменливо, е именно тяхната граничност. Марката, че те са граница на един „свят”, която винаги има това свойство, че маркира, обособява, прави възможно и придава битиен статут, статута на нещо действително живо, на онова, което е мислено като „вътре” в границата. И в същото време граница, доколкото отграничава другото, различното. И философията и литературата се занимават с тази граница, когато тя е в криза, опитват се да помогнат на човека да възстанови усещането си за защитеност, да възстанови хоризонта, който чертае неговата цялост. В този смисъл най-важна е темата за границата и граничните ситуации.
Аз не съм си задавал въпроса за най-важната тема на онова, което търся да кажа чрез литературата и се опитвам да обобщя онези теми, които най-много съм изговарял в последните години. Да намеря инвариантното в темата за смъртта, за смисъла, за езика, за онова, което той изговаря – с всички съдържащи се подвъпроси, включително „А кой всъщност говори?“, „А ако ние сме разказите, даваме ли сметка, че сме и разказани, каква отговорност носим с това, че сме и разказвачи?”, „До каква степен разказът за света е създаване на свят?”. Въпросите могат да бъдат продължени до безкрай, но общото в тях е именно че ги живея като екзистенциални, като жизненоважни и съдбовни. И ако се върнем към началото – те описват гранични ситуации. И може би това е и причината на свой ред за онова нечесто съзнавано от самия мен и нетърсено, със сигурност, „късо съединение“ на философското и литературното, което се появява в текстовете ми. Защото всъщност истинската философия и истинската литература следват своя „предмет”. Опитват се да се движат по неговата пластика, да живеят с живота на живото му тяло и по някакъв начин да ги изговарят. Тоест, ако говорим във философския смисъл или в смисъла на една рефлексивна хуманитаристика, аз действително се опитвам да следвам своя предмет, а не да налагам върху предмета самия себе си. Съзнавайки ясно, че когато следваш своя предмет, мислейки си дори, че го „изследваш”, ти неминуемо оставяш върху него и белег, и въпросът е да различаваш кога си оставил върху него своя белег и кога говориш за самия него. Същото се опитвам да правя и в литературата, но с други средства и с друг език. И неизбежно, точно заради това, езикът се слива и като говорим за гранични ситуации и състояния – дали са толкова много езиците, през които те могат да бъдат описвани? В този смисъл дали може да бъде избегнато това „късо съединение“? Дали можем да се обърнем към тези състояния и да ги описваме контролирано? Аз ужасно държа, (не, че не мога да пиша по друг начин) когато се обръщам към тези гранични състояния да не се използват думи и изрази, които да отключват автоматизми. Ние всички сме потопени в стихията на езика, в който има ужасно много автоматизими, при това в рамките на един процес, при който думите губят плът. И се трупат огромни библиотеки с автоматизми – хилядолетия и с изумителна, нарастваща скорост през последните десетилетия. Това е процес, при който думите започват да играят същата роля, която селфито и масовото снимане играе за погледа и за начина, по който виждаме света. Самият свят се оказва включен не в нещо друго, а в едно самоизговаряне на самопоказването. Езикът има също това свойство, поезията има също това свойство – тя вече има толкова дълга история, че определени изрази и ключови думи, изговорени по точно определен начин (неконтролирано), задължително се оказват натискане на бутончето на самоснимачката. В този момент авторът няма никакъв контрол върху това кое той всъщност казва на читателя, няма контрол и върху това кой говори. При всички случаи спира да говори той, започват да говорят автоматизми на езика, автоматизми на поетическото, някакви рамки на формата, в което няма нищо лошо, но аз не искам да говоря на автомати и не искам да отключвам автоматизими.
Една от основните теми в книгата е мълчанието и как автор, който се чувства най-добре в мълчанието, се преборва и успява да извади от себе си думи?
Аз двадесет и няколко години се чувствах уютно в мълчанието. Историята, която разказвам за баща ми, за думите му, едно от последните неща, които ми заръча: да „помагам на хората с тези песни”, е преживяна, но се появи като такава, като разказана история, 15 години след въпросното събитие. Тогава наистина си дадох сметка кой е бил моментът, в който аз наруших своето мълчание и прописах. И това отново – оказва се – е било решение на една гранична ситуация. 20 и няколко години, в които съм чел, мислил, живял и съм пребивавал в някаква аскеза по отношение на словото, се превърнаха в десет години „писане”.
А сега, имам намерение на 10-11 май в София да направя своя бенефис и да кажа „Довиждане“ на литературата, като до края на годината се срещна и с достатъчно хора на други места, за да успея да изпълня ангажиментите си към своите издатели. (а авторът дължи тази почтеност на издателите си – колкото и важно да е едно решение за него самия, той няма право да подвежда онези, които са му повярвали). Има още една моя книга – своеобразен „преразказ”, без нови текстове – на последните ми 6 книги, която ще се появи скоро, и смятам повече да не публикувам. Аз в някакъв смисъл спрях да пиша от немалко месеци. А решението на следващия въпрос – „Ще можеш ли да не пишеш?” е в отговора „Не зная, но със сигурност мога да спра да записвам „написаното”.
Ако приемем, че най-умният начин да се отправи послание към читателите е да им внушиш въпрос, дали сте открили въпроса?
Не съм се питал, вероятно нарочно. Ужасно непочтено е, особено когато имаш знание за това, да вкараш в текста такъв „бутон” и да го използваш. От друга страна, знам как се натискат изключително много други бутони и как могат да бъдат вкарани в текста и до какво може да доведе това. Примерно до това да издаваш първа стихосбирка и на нейната премиера да се съберат 300 девойки. Лесно се прави, изключително лесно.
Сега събрах група от млади, много смислени и пишещи момичета и момчета, в Школата за литература и хуманитарстика „Глоси”. Имаха зададена от Марин Бодаков задача, при първата си среща, да напишат лошо и модно стихотворение, и се справиха фантастично. Занимавахме се да вадим бутончетата в тези лоши стихотворения. Въпросните млади автори са изключително чувствителни и голяма част от тях ги разпознаха безусловно, бяха ги забелязали и отбелязали за себе си и преди „задачата” в определени текстове. Така лошите им текстове се получиха великолепни. Някои от тези текстове, след групово хихикане, всеки път бяха приписвани на един и същи автор, добре познат и изключително купуван. От друга страна – неведнъж съм го казвал – от това, което прави той мнозина могат да се поучат: как – в резултат на знание или с интуиция – той произведе серийно текстове и книги, в които ясно показва, че безпогрешно натиска определени бутончета, водещи до това, че главно невръстните, не само „по възраст”, читателки биват неустоимо привлечени от неговата „поезия”. И това, от което могат да се поучат други е, че все пак трябва да знаеш какво правиш и кому говориш, пишейки една книга или текст. Не говоря за случая, в който изобщо не се ражда литература – когато някой пише и публикува и нарича това "споделяне": за това си има друг жанр и той се нарича „писане на дневниче“. Факт е, че мнозина наричат себе си поети, а наистина изричат само: „А сега да ти кажа, мило дневниче“.
В тоя смисъл на думата не съм се замислил, кои са онези ключови бутони, които да заложа, за да отключа четенето на мои текстове. Не съм го търсил, разчитал съм на това, че определена работа с езика, работа на езика, ще обърне погледа към неговата плът-ност, а не към образите му, в които бива умъртвен. Сигурно ги има и те вероятно са там някъде, защото от друга страна неведнъж съм се сблъсквал с хора, за които среща с моя книга се е оказало нещо, което ги е поканило да тръгнат на път и ги е подкрепило в това.
Кому говорите?
(Мълчание) Ето, че аз не мога да отговоря. Сигурно и аз бих искал да говоря на възторжени девойки, но не в това, в което те са възторжени девойки. А в онази част на мислещи, човешки същества, опитващи се да се вслушат в онези неща, които биха могли да дадат друг смисъл, да ги отдалечат от автоматизмите на показа, да ги отдалечат от една форма на живот и свят, който ни обгръща през цялото време. Става дума за свят, който не прегръща, а е витрина. Бих искал да говоря на онези хора, които си задават въпроси и чувстват екзистенциална необходимост, които чувстват себе си като изправени пред ситуации, които няма как да овладеят или да преживеят. И всъщност на такива хора се опитвам сега да говоря. Темата за отказа от суетата, за тоталния отказ от суетата е в диалог с темата за мълчанието. (вероятно това води, част от пътя е, и към неизбежността на чувстваната от мен необходимост отново да замълча)
От друга страна, наистина никога не съм имал за цел, колкото и сложни конструкции да се оказват книгите ми – винаги „постфактум”, във възможната им интерпретация, а не защото съм ги „проектирал” такива: те не са резултат на проект, а на история на живеенето ми, колкото и текстовете в някои от тях да са постмодерни, например в „Ортелий” и „Маргьорит (и други регистри)”, доколкото формално използват препратки към и цитати на определени традиции и автори, колкото и да са колажни – аз винаги държа те да имат разказ, (и затова са част от разказа, само част, на тетралогията „Теургия”, в която се „превърна” трилогията „Тезей”), държа да връщат към големите разкази, към живота, смъртта, любовта; към големи разкази, опитващи се да ги оголят до един битиен скелет, до една точка, в която действително всеки показ, всяка суета, всеки автоматизъм са разсъблечени, за да можем да видим тяхната жива дишаща плът.
За автора
