25 години ДА

Отговор на статията „25 години НЕ“ на Панайот Стефанов, критикуваща т.нар. „преход“. Уви, малко по-дълга

25 години неосъществен преход. 25 години неосъществени родители и деца на прехода.

Те последваха 45 години неосъществена утопия на пътя към комунизма и на 45 години неосъществени родители, деца и няколко скрити държавни фалита.

25 години създаваме НЕхора, след като 45 години „бивш човек“ беше официална титла, която можеш да получиш. Как? Ако имаш смелостта да напишеш такава статия, в която критикуваш актуалния режим.

25 години имаме свободата да се изразяваме, да критикуваме силните или слабите, да критикуваме властта или управляваните. Имаме свободата да протестираме или да си стоим вкъщи, да гласуваме или да не гласуваме. 45 години прабаба ми са я изкарвали насила от дома ѝ милиционери, за да отиде да гласува. После ѝ бутат насила къщата в центъра и ѝ крадат имот, където сега е Панаира, за да се заселим в панелка.

25 години на Ревю, Нова Генерация, Хиподил, Остава, Ъпсурт, на свободата да си купиш албуми на Бийтълс и Ролинг Стоунс. 25 години, в които на живо слушахме Металика, Rage Against the Machine, Prodigy. След 45 години Йосиф Кобзон и затвор за внасяне на полски плочи с Бийтълс. Ако в тези 25 години някой не знае кой е Димитър Воев, вината е изцяло в липсата на негов личен стимул да се поинтересува от музиката. Ако в предходните 45 някой не знае кои са The Styx, това е защото властта не допуска „капиталистическото зло“ в България, но копи-пейства тяхните постижения, за да може Мими Иванова (при цялото ми уважение към нея) да забие някой хит. „Копи-пейстнатите“ песни от западните музиканти, които даваме за пример за „великата ни култура“ през онези 45 години са безброй.

25 години, в които мога да ям дюнер, мога и да не ям. Имам свободата да реша с какво да се храня. Причината преди 45 години да не ядем дюнери е нечие решение да не се правят дюнери навсякъде. Ако бяха решили – всички без изключение щяха да ядат дюнери. Тъй като вътре има месо, може би само по Коледа.

Страшна ирония е да коментираме, че 25 години имаме несвободни медии, в свободна медия. Да, силните на деня – властта има своите медии, но ние, „децата на прехода“ също имаме своите свободни пространства, в които да си казваме свободно, че не харесваме БКП, ДПС или не искаме агенти от ДС във властта. За това изречение в предходните 45 години щях да съм в затвора.

25 години трагедии, които виждаме, слушаме за тях и се опитваме да променим. „Трагедията“ на тези 25 години е, че нашето поколение, „децата на прехода“ си представяме в какъв ред и спокойствие е живял социалистическия човек от онези 45 години. Виждаме скандални решения на съда, мафиоти, контрабанда, трафик, връзкарство. Трагедията е, че не оценяваме факта, че ги виждаме, и следим всеки миг и критикуваме всяка грешка от едно разследване на някоя трагедия.

Какво се случва на 21 декември 1971-а, например? Самолет с редица велики български музиканти, сред които Паша Христова – която загива, и Борис Годжунов – който е със счупени крайници, катастрофира при излитане. Целият случай обаче е потулен, пет човека са обвинени в престъпна небрежност, но до съд и присъда за смъртта на – за мен – най-великия български глас от „онези“ 45 години е обвинена едва ли не случайността. Заради някакви си пари от застраховката, които държавата е щяла да загуби, ако се установи очевидното – че някой в държавната авио-компания не си е свършил работата.

Преди няколко седмици много хора загинаха при взрив в частен завод, часове по-късно всички медии бяха там с камери, навряни в лицата на жертвите. Това не ми харесва, но поне разбрахме, че се е случило нещо. Какво се случва на 26 април 1986-а? 31 души умират на място, 200 000 (двеста хиляди) са евакуирани, а в годините след Чернобилската авария хиляди умират от последствията. Вълшебните „свободни“ медии мълчат, чак след дни – когато няма особено значение – светът разбира за аварията, която поставя под опасност от лъчева болест милиони. Истинските мащаби на аварията се разбират чак в годините на „несвободния“ преход.

Това са бленуваните ви 45 години. Години на крадена музика, години на контролиран вот, контролирана култура, контролирана храна, контролирано облекло, контролирани прически, години в които, ако кажеш „Не, това не ми харесва, махам се“, няма къде да отидеш. Освен в Белене или Ловеч.

25 години съм свободен. Никой не твърди, че хората са по-възпитани, по-културни или по-щастливи. Просто властта е в моите ръце, аз решавам дали искам да работя в Пловдив, София, на морето или в Западна Европа. Аз решавам дали искам да отида на екскурзия до Атина, Истанбул или Барселона – купувам си билет (по-евтин, от колкото преди 30 години, стига спекулации), и отивам. 25 години мога да слушам каквато си пожелая аз музика, да отида на каквато си пожелая аз дискотека, да нося каквито аз си искам дрехи, да уча в което аз пожелая училище, да работя каквото аз пожелая – стига да имам уменията. И когато ставам по-добър, да раста. Не ме интересува кой яде кофти дюнери, кой слуша чалга и кой гледа турски сериали – това си е негов личен проблем.

Най-важното за мен е моята лична свобода. Преходът тече и има още много път до края му, но със сигурност моята лична свобода на крехката ми 26-годишна възраст е по-голяма от личната свобода на баща ми на 26.

Трагедията на 25-те години е в кратката памет.

За финал една не-чалга, каквато уж не съществувала в последните 25 години:

За автора

Вашият коментар