Клиширано цитираме мисълта на известния философ Жан-Пол Сартр, не за друго, а защото тя напълно описва обществената реакция на един личен пост от Камен Алипиев – Кедъра, а и абсолютно точно изразява нашата теза. Поради простата причина, че не можахме да стигнем до единодушно мнение по разразилият се скандал, решихме да цитираме клишето, защото то винаги е вярно.
За тези от вас, които за първи път чуват за случката обясняваме, че известният спортен журналист Камен Алипиев – Кедъра публикувал на стената на личния си профил във фейсбук коментара „Много ще се радвам, ако някой пусне една малка неутронка на Бузлуджа! ОСТАВКА!!!“, който породи множество нецензурни коментари, ужасни пожелания за семейството на журналиста и дори сезиране на етичната комисия на електронните медии.
Хората действително реагираха остро, пожелаха неговото уволнение, линчуване, смърт, а имаше и такива, които подкрепяха правото му за собствено мнение и свободата на лично изразяване.
Когато започнахме да разсъждаваме по казуса, се завъртяхме в един омагьосан кръг… Не можем, или по-точно нямаме право да съдим хората за личните им убеждения, въпреки че е в природата хората да моралничат и да съдят кое е правилно и кое грешно.
От една страна всеки има право свободно да изразява мнението си, според демократичните принципи, с които се спекулира през последните 24 години. От друга страна обаче, коректно ли е една обществена личност, с около 3 000 последователи в социалната мрежа, да прави подобни крайни изказвания – дори и на майтап?
Докъде се простира обществената отговорност на популярните личности и защо тя трябва да важи за едни, а за други да не бъде проблем?
Правихме какви ли не аналогии между поведението на спортния журналист и това на фолк и рап изпълнителите, които с творчеството си проповядват пошлост, разврат, култ към наркотиците…, но като че ли обществеността е напълно „ОК“ с това. В същото време Волен Сидеров от години поддържа една етническа неприязън с изказванията си от високия обществен пост, който заема, но това няма реални последици за него.
Тогава питаме – Къде е границата между служебно поведение и личното такова и трябва ли да се съобразяваме с броя на последователите ни във фейсбук? Кога шегата прекрачва границата на допустимото и защо държанието като умопобъркан социопат е позволено на един, но за друг – не? И защо „личното мнение“ трябва да става обществено достояние, посредством социалните мрежи?
Човек се ражда свободен, но навсякъде в изградения от лицемерни правила човешки свят, съобразяващ се с наложени от някого стереотипи, обществено положение и служебно влияние, е в окови. Човекът се стреми към личностно и професионално израстване…, дори към слава и власт, но за да бъдем истински излиза, че трябва да бъдем „никой“ за масите…
За автора
