Депутатите сами си ги избираме, журналистите – не

Анна Баракова стана хит по телевизора и във фейсбука. Българинът се изпълва с невъобразима гордост, да споделя, че е вкарал в Парламента тази учителка, която той твърди, че е глупава, повърхностна и не знае кой е паметникът на цар-империалист-колониалист на жълтите павета. Защо обаче се случва това? 13/13 от Пловдив-град ли е най-глупавият депутат в поредното (има ли значение кое) Народно събрание, тя ли е единствената, която се чуди какъв гланц за устни да си сложи или се вълнува от цвета на косата си?

Абсолютно не. Бих могъл да кажа, че българският зрител попадна в една медийна клопка, ама той не е излизал от там, та да попада точно сега в нея. Анна Баракова е съвсем нормален (е да, на вид леко глуповат) човек, който говори, обсъжда, споделя, шегува се и т.н. Може да не е най-умният човек на света или в Народното събрание, но със сигурност е единственият към момента наистина независим депутат, когото никой не може да защити, със сигурност е един от най-неопитните депутати, които медиите спокойно могат да изваят във всяка желана от тях формичка.

Ако някой не е обърнал внимание, журналистът, който създаде цялата истерия около Баракова е Диана Надейнова. Жена, която в – както всички обичаме да казваме, нека влезем във фейсбук стилистиката – „нормалните страни” отдавна щеше да се занимава с нещо друго, но не и журналистика. Уви, в България сме много критични към политиците, но личната отговорност сред журналистите винаги остава на заден план, виновни са „те”, или „медиите”, лошите винаги са някаква безименна група обекти.

Преди малко повече от 2 години Найденова удари абсолютното журналистическо дъно и без да влизаме в подробности за тогавашното й поведение в телевизионно интервю с еко-блогър, ще припомним, че на дамата с огромно самочувствие й се наложи да се извинява през сайта на bTV. Напълно страхливо, непрофесионално и против моралните журналистически норми, според които когато си допуснал грешка или наклеветил някого, да се извиниш в същия формат, на същото място, на което се е случило.

Две години и малко по-късно, Найденова достига същото дъно, очерняйки един обикновен, може би глуповат и наивен човек, – но един учител – в интервю под всякакви етични стандарти. Разбира се, направено малко по-професионално – оставяме русата жена, без грам опит в създаване на медиен образ, да говори спокойно за котето си и експериментите със съседите. Сама да се вкара в медийния капан. Всъщност в едно такова запознаване с човек, депутат или учител няма нищо лошо – но това не е сериозен политически репортаж, а това е ток-шоу за сряда сутрин.

Въпреки, че на Баракова не е зададен един политически въпрос, лайтмотивът на репортажа е, че тя не може да се справя с политическа дейност. Защо? Защото обясни на журналистката, че е впечатлена, че в София си дупчиш сам билета, а в Пловдив билетчетата се дават от кондуктор, ли? Г-жо Найденова, никой не е длъжен да знае привичките на София в детайли.

С една реч – за да оценим Баракова като депутат, трябва да се запитаме какво мисли за политиката. Зададе ли Найденова такъв въпрос? Не. Оформи ли образ, че Баракова не става за политика? Да.

Съвсем деликатно сред кадрите се прокрадваха и разни намеци за външния ѝ вид, розовите сенки, а от иначе вероятно 3-часовия разговор са изкарани моменти за гланцове за устни и т.н. Не знам „националните” журналисти, които си пият кафето с депутати в София как си прекарват свободното време, но нормалните хора изглеждат по този начин, вълнуват се какъв гланц да си сложат и дали да си боядисат косата. А после, извън репортажа Найденова имитира диалекта на Баракова. Много професионално. Също толкова професионално, колкото вкарването в репортажа на изречение от Баракова, завършващо с фразата „Ама аз това го казвам само на вас”. Дъно, журналистическо дъно.

На мен и вероятно на мнозинството възмущаващи се хора искрено не ни е харесал гримът и цялостното излъчване на Баракова. Но да оценяш депутатските способности на Анна Баракова по розовия ѝ грим е като да оценяш журналистическите способности на Найденова по кичозните ѝ обеци, които по никакъв начин не си пасваха със семплата бяла риза. Или пък по това, че на живо в ефир, журналистката използва думи, като „агресира” или "протектира". След месец сигурно ще чуем репортаж за ужасните учители, заради които губим автентичния българския език.

И големият скандал – че Баракова не знаела какъв е паметникът пред Народното събрание. Не може да не ви усмихне иронията, че това възмущение върви ръка за ръка с една друга новина – общественото недоволство, че коалицията ГЕРБ+Патриотичен фронт включва задължителни уроци по патриотизъм в училище. Кое е лошото сега – да не знаем кой точно цар е имал колониални амбиции над България или да знаем и учим за него?

Може би ще е прекалено да се пошегувам, че повечето журналисти (особено оценените от СЕМ като такива със „смущаващо поведение извън професионалните норми”) не знаят защо Александър II е „Освободител”. Преди всичко той е руски цар. Дали обаче всички тези вайкащи се журналисти или фейсбук потребители знаят кой е, например, капитан Райчо Николов – българин с паметна плоча в центъра на голям български град.

Вярвам, че мнението на хората все пак започва да се подобрява. Медийната среда е зла, подмолна и манипулативна, и трябва да си доста внимателен, когато четеш, слушаш или гледаш новини. Все още хората са безкрайно (макар и пасивно) критични към политиците, но (с много редки изключения) приемат с отворени шепи без капка критицизъм всичко, което националните или местни медии им предложат. Надеждата ми е, че скоро представителната и „четвъртата” власт ще бъдат подложени на едни и същи критерии. Накратко, да започнем да си „избираме” с дистанционното умните и не-манипулиращи журналисти, а не тези, които правят идиотщини само за единия рейтинг.

И, например, хората да се замислят – абе дали Делян Пеевски не е по-тъп от Анна Баракова? Ама дали някой журналист ще се осмели да го вкара сам в един автомобил и да го разпитва за домашните му любимци 3 часа?

Вашият коментар