Из размислите на една руса: Дарения на улицата

Често когато бях малка и се разхождах с баба ми, преминавахме покрай просяци, които винаги са присъствали по улиците на България. Може би продиктувана от детска доброта, неразбиране или нещо друго, винаги карах баба ми да дадем пари на човека на улица и тя винаги ми даваше монетка, която да оставя. Най-вероятно номинала на тази монета е бил достатъчно малък, но това караше мен – малкото дете, да се чувствам добре.

Вече достатъчно пораснала, значително по-рядко оставям пари на просяците по улиците, но често давам дарения на онези хора с папките, които дават картичка или календарче срещу съответната сума. Често дори съм си мислела, че тези пари едва ли отиват до децата, за които говорят, но някакъв по силен импулс от здравия разум ме побутва да си бръкна в портмонето.

Вероятно имам голяма вина за „устойчивостта“ на просията и злоупотребите с детското нещастие и напълно го осъзнавам, но все не ми се иска да повярвам, че няма поне един човек, който реално събира пари за това, за което казва. А как по друг начин да се съберат средства, като не всеки човек може да се „уреди“ да го покажат по телевизията, а болните и нуждаещите се в България са наистина много. Да не говорим, че домовете за деца и възрастни хора се нуждаят от един непрекъснат поток от средства, които от части са осигурени от държавата, но само от части.

Българите сме често много мнителни за такива дарения. Все си мислим, че някой си прибира парите в джоба, фондациите извършват множество злоупотреби и до децата и болните хора достигат (ако въобще стигат) някакви мизерни суми, които не стигат за абсолютно нищо. И, за съжаление, тази мнителност, не е просто неоснователна параноя, ами е подкрепена с реални практики. Така винаги когато ни спрат някакви хора на улицата и ни поискат пари за болно дете или за домове за сираци, или за нещо подобно, предупредителната ни лампа светва. В съзнанието ни за части от секундата възникват милиони въпросителни и основната – Вярвам ли на това което казва този човек? Колкото и да разглеждате документите, които стискат в ръцете си – те винаги ще са автентични (поне за вашето неопитно око). Колкото и чаровно да ви се усмихват и сладкодумно да говорят, винаги е възможно да са мошеници.

Но съществува (силно се надявам на това) и обратния момент, в който каузата на тези хора е опорочена от онези, които се възползват от човешката състрадателност и доброта. Така за тях става многократно по-трудно да съберат парите и да помогнат на човека, детето, децата, за които се борят.

Вие, давате ли дарения на улиците и как подбирате на кого да дадете и на кого не? Или просто подминавате всички подобни събирачи на милосърдие, под подозрението, че „всички са един дол дренки“?

Вашият коментар