Из размислите на една руса: Разходка с кучешки препятствия

Изборите за европейски депутати минаха и тъжно напомниха, че българите всъщност не ги е особено грижа дали ще членуваме, дали ще слугуваме стига да си получаваме субсидийките и да ни пускат да си джъткаме из останалите членки без проблем.

Хубавото е, че със затоплянето на времето и у нас започнаха да прииждат хора от различни краища на Света, които с интерес разглеждат красотите на Пловдив. А те, както обичаме да изтъкваме, никак не са малко. Историята на града е богата и археологичните свидетелства за нея са достатъчно много, за да можем да впечатляваме туристите от целия свят.

Но за 7 години членство в Европейския съюз (ЕС използван често по нашите ширини като странен синоним на интелигентност и култура) не се научихме, че домашните ни любимци не трябва да акат по улиците. Някак си е идилична гледката на захласнати в архитектурата и градските красоти туристи, които ненадейно се натъкват на неприятна миризлива бомба.

Пък и не само туристите страдат от това явление. Не сме свикнали да си чистим лайната… (и в буквален и в преносен смисъл). То същото като със секненето, храченето и пикаенето по улиците – все навици, които се възпитават до седмата година, а оттам нататък е много трудно да се премахнат. А то така или иначе първите 7 години от членството ни в ЕС все едно липсваха, така че не се знае на кого да се сърдим за липсата на възпитание… Но пък разходката по централните булеварди иначе би била скучна – няма да съществува дилемата дали да настъпя храчката, кучешкото екскрементче, да цопна в локвата или да рискувам да си изкълча глезен, като се покатеря на дървесния корен. В крайна сметка резултатът винаги е странен разкрач, понякога с лек подскок, целящ да избегне всички възможни бомби, който обикновено води или до усмивка на облекчение, че всичко е преминало благополучно, или с някое счупено токче или скъсан кец. А ето и каква всъщност е причината за наведените глави на българите – това не се дължи на факта, че нямаме самочувствие, а просто следим да не настъпим нещо неприятно или телесно-увреждащо.

Лошото е, че дори когато хората, поради някакъв проблясък на нормалност, обират изпражненията на домашните си любимци, неузрялата българска публика го намира за отвратително… В такъв случай мога да се радвам само, че не живея на място, където има постоянно сняг. Защото тогава щях да виждам всъщност какво се е случвало покрай мен…

На печелившите – честито! На останалите – опитайте пак, все още имате шанс!

Вашият коментар