На 6 януари се озовах в Калофер. За 170 годишнината от рождението на Ботев и за Мъжкото хоро в Тунджа. Денят бе пролетен. Първо извираше мъгла, после мъглата се разнесе и плична ярко слънце. И взе болезнено остро да изрязва с ножиците си хората, планината, реката.
Стотици коли запушиха улиците на градчето и за няколко часа го превърнаха в паркинг. После множеството се оттече, после мина и церемонията по поднасяне на венци на мемориала. После стана тихо, градчето се опразни. Тогава изкачих стълбите към колосната статуя на Ботев и продължих нагоре по поляната към гората.
Там, пред боровете, седнах на един пън и погледнах надолу. За миг си помислих, че всичко това и т о г а в а си е било същото – синкавия горист гребен на хълмовете отсреща, котловината, в която сега къщите пушеха така, както са пушили и т о г а в а.
На слизане минах през църквата „Успение Богородично”. Кръщенето току що бе приключило. Попитах попа, който още бършеше мокрите си ръце.
„Да, отвърна ми той, даскал Ботьо е водил сина си т у к. Много, много пъти". Целунах иконите, които бяха същите о н и я , които бе целувал някога и Т о й.
Минах моста. Спрях пред една тухлена къщурка с две стаички и кюнец-комин, който пушеше като в детска приказка. На вратата, като последна брънка, хваната за веригата на своето родословие през вековете, стоеше жена с бели от пердетата очи – гледаше света, слушайки го. Чу стъпките ми, попита ме откъде съм, всъщност й бе все едно. Продължи да гледа през мен, виждайки чрез звуците.
В края на улицата се обърнах. Вратата стоеше отворена, старицата вече я нямаше…
Недялко Славов




