Неизбежният селски авангард

Всички сме виждали онези масивни каменни ограждения, които опасват селските дворове. Повечето от тях дори не са измазани и лятно време често можем да видим как някое гущерче се скрива в пролуките им. Тях народът нарича дувари. 

Има едно течение в изкуството, което цели да покаже своята уникалност и новаторство във всяка сфера на своята проява. Това пък се нарича авангардизъм (и колкото са стари дуварите, толкова е ново то). И ето как тези две на пръв поглед несъвместими неща, намериха общ език на терена на село Старо Железаре.

През изминалия уийкенд мнозина избраха да прекарат една по-нестандартна събота вечер. И разбира се гостите на събитието не останаха никак разочаровани. Китното полско селце се превърна в сцена на открито.

Двадесет млади момичета и момчета от Артистичния университет в Познан творяха със замах

но не върху платно, а върху стените и оградите на местните. Сцени от рода на Тръмп със стадо крави, Лили Иванова с беквокал Тина Търнър, дядо Лазар и баба Велика на паша с Тереза Мей, както и много други. Всички сцени представляваха интерпретация на съвременността. В проекта се вплитаха два аспекта. От една страна това бе своеобразен архив на историята и героите на малкото селце, а от друга – поглед извън местното, върху глобалното общото.

Една кратка панорамна обиколка на Старо Железаре. Тесни улички, малки къщички, обществени сгради, площадчето с църквата, стълбовете с щъркеловите гнезда. На пръв поглед обикновено селце в Горнотракийската низина. Но изведнъж се заглеждаме по стените, ширещите се покрай шосето и от там ни наблюдават лицата на световноизвестни личности – музиканти, актьори, политици, духовници и пр.

Следваме ги, захласнати от преливащите идеи и персонажи. Все по-наситени, все по-оригинални, те ни водят по епицентъра на събитието. Къща с керпичени стени, окичени с комунистически лозунги. И една такава пъстрота. Хора от всяка възраст, младежи от различни националности с кецове и небрежни тениски, официални дами, мъже с вратовръзки, а от другата страна на тротоара бабите с традиционните български забрадки на главите, дядовците с най-официалните си ризи и галоши. Някъде в края на улицата паркира кола с дипломатически номер, а тук дядо Гошо с неговите другари задружно изваждат паянтова дървена маса, сипват си по чашка от домашната ракия и мръщейки лица от лютата течност, ни викат

„Я, ела, ела тук да ни снимаш както сме застанали, пък вземат да ни видят внуците по компютъра после“. 

Влизаме в дворчето на къщата. Там културният шок е още по-голям. Същото цветно общество, кетъринг, благородно предоставен и приготвен от местните баби, асмалъкът, под който се вихрят танци на музика от ABBA до Rammstein, която пуска „dj-я“ – жена над средната възраст, графити и надписи с цитати на известни личности, арт инсталации. Още на входа на спира усмихната млада дама, която ни предлага да се подпишем в книга, която ще бъде предадена в последствие на съответните институции, като доказателство за потока от хора, който се стича за съответното събитие и необходимостта от по-засилено спонсорство за каузата.

Сядаме да си отдъхнем на дървено легло-миндер, покрит с копринени възглавници и родопски черги. Високо русо полско момче любезно ни предлага напитка. И докато се съвземаме от многото емоции, до нас присяда слънчева жена, с която започваме първото изречение на английски по навик. Тя ни спира и моли да говорим на български. Нейният конкретно е леко развален, чужденка предполагаме.

От дума на дума става ясно, че това е дамата, която заедно със съпруга си, са дали началото на цялото мероприятие. Катажина е полякиня, Венци е българин, младото семейство живее в Полша. Той преподава рисуване в Познан. Имат собствена школа, в която цяла година подготвят младите таланти, а после ги водят за месец в България на нещо като своеобразна практика. И така е в последните три години. За този период те превръщат къщата – наследство от дядото на Венци, в галерия и заедно със съседната постройка служат за хостел на учениците, за престоя им в селцето.

Началото на подготовката, разказва Катажина, започва още в Полша, а тук творбите се материализират директно върху каменните огради и варосаните стени. Става се всеки ден рано, защото задължителният начален старт е в 8:00ч. Стопанката на дома твърди, че дисциплината е от изключително значение, а и после остава повече време за веселба. Идеята със съпругът й била да вдъхнат живот на Старо Железаре и да не му позволят да изчезне от българската карта. С тъга споделя за историите от местните как мястото е посещавано от Живков, Ганди, Кастро, а в момента младите бягат в Лондон, Берлин и САЩ.

Mediacafe: Мислите ли, че един ден е възможно всички къщи да бъдат изрисувани?

Катажина: О, силно се надявам, но за момента това е само блян. Изисква много средства, но постепенно се справяме и привличаме все повече посетители. Не е ли хубаво?!

Поглежда ни с грижовна усмивка и започва да ни разказва романтичната история на мястото, на което сме седнали. Било неин проект. Обичала да лежи там и да гледа звездите. Оставя ни да се насладим на залеза и се запътва да обърне внимание на останалите гости.

Още подобни примери за уличното изкуство в България може да намерите ТУК

За автора

Вашият коментар