Да живееш до премала: Керана Ангелова

Когато за пръв път срещнах Керана Ангелова, ме порази ведрата топлота на присъствието ѝ. Такива са и романите, и поезията ѝ – просторни. Неслучайно нейните книги са припознавани и в чужбина като любими. Вероятно и заради особения им поглед към живота и смъртта, вниманието към родовите истории, към човешката сила и слабост, към насилието, за неотменността на предначертаното.

Керана Ангелова е от хората, които не крият доброжелателността си. Гледат на света с широко отворени очи, емпатично преживяват крушенията на другите и умеят да крият собствените си болки. Романите ѝ са дом, обиталище, но не спестяват „кадри” на човешка жестокост, които дълго се помнят. И преживяват. И вероятно това също е начин да потърсим по-добрата си версия.

Да живеем със съзнанието, че сме едно с „всичката природа”. Да преживеем свободата вътре в себе си.

Понякога Керана Ангелова се скрива от света в родната Странджа – и тогава пише. Последният ѝ роман „Мястото Янтара” по особен начин обговаря теми и ситуации, познати и от „Елада Пиньо и времето”, и от „Вътрешна стая”, и от „Слънчогледи за Мария”: любовта, войната, в която няма победители, морето, Бог, делфините и вечното дихание на вълните, Странджа и човеците ѝ, наследници на бежанци от Беломорска Тракия, нестинарите. В „Мястото Янтара” ще срещнете и – неназован, но разпознаваем от всички – един млад подпоручик, останал завинаги в българската поезия с просветлената си печал.

Но повече от всичко – ще срещнете неназовимото усещане за пречистване, за общност, ще си спомните, че има моменти, в които живеем „до премала”.

Буквално дни, след излизането на новия роман на Керана Ангелова „Мястото Янтара”, разговаряме за голямото и малкото:

В твоите романи винаги има „нетукашни” хора, облени в особена светлина. Има ли такива и в живота?

Наистина в моите романи има такива хора. Доколкото ги има в представите ми, в писателското ми въображение, но и в реалния живот. Срещала съм ги, огрявала ме е светлината им. Със сигурност ги има, иначе нямаше откъде да се появят в книгите ми. Вярно, в моето писане те са донякъде с магически ореол, но хората на светлината и в истинския живот са видимо огрени от нея. Неслучайно съществува изразът „светъл човек”.

„Вселената сбъдва написаното, но отговорността поемаме ние”. За какъв свят мечтаеш, Керана?

За свят, в който човекът все повече се връща към човека в себе си. Много се е отдалечил от природата си, от същността си на дете на тази природа днешният човек.

Колко е голямо сърцето?

Казват, че е голямо колкото юмрука на човек. Преди години в болницата се наложи да  мина през ехограф и лекарят ме успокои: „Не се тревожете, всичко е наред. Сърцето ви е малко”. На медицински език това означавало, че не е разширено и че няма сериозен проблем, но на мен ми прозвуча странно. Спонтанно се пошегувах: „Малко сърце ли, докторе?! Ако знаехте само…”. Разбра ме и се усмихна.

„Ами това е любовта. Да ти липсвам дори когато сме заедно […] Грешиш. Любовта е да не ми липсваш дори когато съм далече. Защото си в мен.” (от романа „Мястото Янтара”)

Кое е?

Случват се и двете. Уж човекът е до тебе, а ти се иска близо, по-близо, още по-близо… Друг път дори от разстояние близостта вибрира, енергията ѝ е цяла. Ами любовта не зависи от разстоянията, тя е най-висшата форма на обмен на енергия и не се измерва в километри.

Да поговорим и за болката. Оставя ли тя у нас следа от „други, минали болки”?

Тук ако мога да отговоря със свое стихотворение, отговорът ми ще е достатъчно изчерпателен:

Болката ми е

роза без бодли отвън.

Отвътре

е бодли без роза болката.

Кой може да разкаже розата

наум,

кой може да разкаже бодлите

на глас.

Болката ни оставя белези. От бодлите си.

Името съдба ли е?

Името е звукова вибрация. Щом е такова нещо, значи е енергия. Вероятно влияе по начин, който няма как да си обясним. Квантовата физика казва, че вселената, планетата ни, хората, растенията, водата в световния океан… всичко е енергия в движение. Ние наистина се движим, във всяка следваща милисекунда сме други, различни. Събитието, наречено живот, е движение от мигове. Името обаче е нещо установено за цял живот и може наистина в него да е фиксиран код от преплитането на определени непроменими вибрации. Не знам как е, не съм специалист, но мога да потвърдя, че докато не намеря име, което да прилегне на моите героини и герои, писането ми се съпротивлява, не иска да тръгне. За героинята в една моя повест например започвах повествованието много пъти и се отказвах, защото нито едно от имената, с които се опитвах да си я представя, не й подхождаше. Смених поне десетина, докато един ден случайно срещната на улицата жена извика след дъщеря си „Зано” – в този миг разбрах, че съм намерила името. Така се казва и едноименната ми повест, „Зана”. Мисля си, че с друго име героинята нямаше да е такава, каквато е.

И – последно – за високите моменти, когато пишеш и не принадлежиш на себе си. „Нищо от това, което е моят живот, не отговаря на истината. Когато го сънувам или въобразявам, е по-истински”?

Писането граничи с транса. В такова състояние сякаш се движиш по вертикала, сноп мощна вселенска енергия те изтегля нагоре и същевременно разширява хоризонтите и пространството ти. Думите прииждат тъкмо от това високоенергийно място, така навярно ги чувстват и разбират много пишещи. Относно конкретиката на въпроса: Аз наистина живея много по-ярко, по-богато на емоции, по-красиво и смислено в своя въобразен свят. Което ми липсва в реалността, го намирам в него. Писането на романи  не е никак лесна работа, то гребе и от тебе, от собствените ти залежи на енергия. Понякога и физически се изтощаваш, и емоционално, и умствено. Но въпреки това, успяваш да понесеш напрежението, на всичко отгоре си щастлив, блаженстваш. Може би защото продължаваш да се зареждаш без ограничения. Тогава наистина ти е високо, много високо. Затова съм благодарна на онзи, който решава колко мога да понеса в това отношение и ми го дава щедро.

Вашият коментар