Георги Господинов изпадна пред нелеката съдба да бъде лицето на България пред света. Пред четящите хора от света. Пред по-добрата му част.
От това образът на България малко се промени. Това вече не е страната на магистралните работнички и на хората, които транспортират бежанци, а е страната на тъгата, на меланхолията, страната на любовта. Това има значение. Литературата е меката сила на една държава. Огромно значение има кой създава образа на България зад граница. – сподели Манол Пейков
.jpg)
Един от най-популярните съвременни български автори даде подобаващ край на тазгодишното издание на литературния фестивал Пловдив чете. Пловдивската публиката буквално препълни един от Тютюневите складове, където повече от двеста души дойдоха да се срещнат и да чуят думи от Георги Господинов.
Поводът е най-новата книга на Георги Господинов – “Всичките наши тела”. Тя събира на едно място свръх-кратки истории на изчезването, на отишлия си смисъл, на миналото. “Всичките наши тела” фрагментира живеенето и го разделя на хвърлени в пространството изречения, думи и картини, които сякаш остават да висят и тихо да чакат някои да ги открие.
Ще продължи да се пише за същината и направата на тези кратки истории във време, когато има апетит за големи бест-селъри. Видимо е, че тези литературни миниатюри са правени с различна техника на ума и сърцето. Ловим в тях и парадокса, и афористичната сърцевина, и ласкавата игра с езика. Някои от тези текстове са колебаят дори и в така уговорения си жанр. Някои аха да се повдигнат на пръсти и да станат стихотворения, трети – разказ, други – малки новели. – заяви Гергина Кръстева от Пловдивския университет
Самият Георги Господинов, който все още не беше прекарал и денонощие в България след дълго пребиваване в Ню Йорк, разказа за мотивите си да напише тези кратки истории. Обратно на масовото очакване за големи исторически романи, тези фрагментарни текстове дават шанс на тишината. Винаги съм ценял хората, които се вметват, за да кажат нещо, после се отдръпват и дават шанс на казаното да виси във въздуха. – сподели Георги Господинов
Като деца се надпреварвахме кой ще издържи най-дълго без въздух. Потапяш главата си при липса на море в цинкова кофа. Бучене в ушите, клаустрофобия в гръдния кош, не дишаш половин минута – минута, някои минута и половина. Горе-долу колкото трае една кратка история. Вдигаш глава. Връщаш се в живота. Първото вдишване е рязко. Задъхан си, сякаш си пътувал двайсет хиляди левги под водата. Нещо такова е и с кратките истории. Няма да се удавиш, но след всяко потапяне вдишваш като за първи път. Във времена като днешното, когато се говори много и напосоки като в кръчма, добрата къса история идва да ни даде мяра на всяка дума. И на всяка минута.
За автора
