В есента на своя живот големият български поет Иван Теофилов подари къс от света си на родния Пловдив, разпиля стиховете и мислите си из Камерната зала на Драматичния театър като ни измисли за кратко онзи въздух, който цял живот създава покрай себе си и стиховете си. Въздухът, който снема част от големия товар на безмерното живеене и изпълва дробовете с лекотата на нетрайното, на невинността.
Повод за гостуването на Иван Теофилов под тепетата е неговата последна книга – „Вкусът на живота“. Тя е наречена автоантология, но представлява нещо много повече от сборник със стихотворенията на Теофилов. „Вкусът на живота“ е равносметката от един живот в поезия, карта на удивителния свят, който винаги ще съществува, но все по-рядко ще се показва, чертеж на нетленните значения. По тази книга ясно може да се проследи вечният порив към промяна и вечната еднаквост. „Вкусът на живота“ е кратка история на света, но разказана на един друг език, преведена фино от Иван Теофилов от езика на вятъра, дъжда и тревата – идващи уж винаги едни и същи, но винаги нови и по-различни от преди.
Приятели и читатели на Иван Теофилов изпълниха Камерната зала на Драматичния театър, а с думи за поета до него застанаха Йордан Велчев, Иван Ланджев и проф. Божидар Кунчев.
„Това клише, че Иван Теофилов е поет на Пловдив е абсолютно клише, той е поет на света. Дълбоко в пластовете подтекст на всеки негов стих се съдържа нещо, което се излъчва от светлината на този град“, са част от думите на Йордан Велчев.
Пловдив е не просто роден град за Иван Теофилов, Пловдив е изходна точка на живота, наблюдателна кула на най-чистите сетива, мостът между смъртта и безсмъртието; „Ключ. Основа. Склад. Отломък от живот, съединен с друг живот, неповторим и постоянен.“
Иван Теофилов е роден през 31-ва година в Царство България. Живял е в три Българии. Освен огромен поет, е и преводач. Превежда някои от най-големите руски поети, сред които Йосиф Бродски, Владимир Висоцки, Иван Бунин, Андрей Бели и много други… Прекарва дълги години в театъра като драматург и режисьор. С повече от 10 стихосбирки зад гърба си и някои от най-значимите литературни награди, Иван Теофилов е един от българите с неизмерим принос за българската култура и духовност.
За него критикът проф. Божидар Кунчев сподели:
„Иван Теофилов гледа и се удивлява. Каквото му предлага действителността, той ще прибави към нейното съдържание едно друго свое съдържание. И така светът става по-голям. Учуден, възторжен или пък смутен, а друг път – внезапно просветен, духът му излиза от мълчанието, за да се посвети на красотата на думите. Но Теофилов добре знае, че думите освен красота, трябва да бъдат и точен превод на това, което се открива в неподвластната на окончателен прочит реалност. Той знае, че думите са по-скоро намек, докосване, скъсяващо разстоянието до реалното без да го премахва напълно. Той се е обрекъл да скъсява разстоянията…“
Теофилов тръгва от факта на самото съществуване с вихрушката на всичките превратности, тръгва и от подарената възможност да усетим благодатта и свежестта на словото, на отделната дума. За него създаването на едно стихотворение е „изтощително, изстрадано приключение, като потъване и излизане от хаоса.“
Поетът Иван Ланджев постави творчеството и живота на Теофилов в контекста на времената, в които е живял като доказа неговото постоянство в отстояването на красивото и човешкото:
„Още от поятава на „Небето и всички звезди“ от 1963 официозната критика има един проблем с Иван Теофилов. Тя не критикува какво е казал, а какво не е казал. Няма показен патос, няма ясна оценка. Говори се за едни такива ежедневни неща, не за проблемите на времето. За властовия апарат това е дори по-лошо от откритото плюене на режима. Какво да се прави с такова нещо? Откритото плюене поне припознава властта, посочва я. А истинската свобода се държи така сякаш не я забелязва…“
За автора
