Капка Касабова или съвременната Шехерезада

Капка Касабова или както е известна днес „Съвременната Шехерезада“. Родена през 1973 година и предизвиква истински фурор в Англия, по думите на издателя й Манол Пейков, като впечатлява с истинността на историите си, които остават един ценен урок в съзнанието на читателя. Книгите й са предимно на английски език и преводът на „Граница“ за нея е едно ново предизвикателство да предаде емоцията по свой оригинален начин.

По повод новата си книга, тя посещава няколко големи български града, за да се срещне лице в лице с читателите си и да представи отблизо гледната си точка. В книгата си тя разказва за съдбите на смелите хора, опитали се да преминат тези граници, и представя действителността през калейдоскопа от разкази на множество хора. По-скоро можем да определим жанра й като един пътепис, който тя създава, пътувайки със старото си Рено.

За нея Пейков казва: „Тя пише сякаш животът й зависи от това.“

Писателката се среща с множество интересни персонажи – бежанец от Източен Берлин, обикновени хора, пазещи истории с дълбоко значение от миналото си, дори пътува с трафикант на бежанци. Сложните пейзажи, които обрисува са продиктувани от славянския фолклор и древните обичаи като нестинарството и някои митове. Съпреживявайки всички тези солидни, модерни микроистории, Касабова споделя, че: „България не може да бъде над всичко, защото човечността е над всичко.“

Доктор Гергина Кръстева  разказва: „Граница“ събира социалното, известното и в него полага живото сърце на времето, чрез точни данни – органично втъкани в историята.“ Авторката изговаря неща, които интуитивно мислим, че знаем, но подсъзнателно крием от себе си. Всеки минидетайл от книгата й е повод за размисъл и е част от  поезията на Балканите.

След  кратко представяне на книгата идва и ред на въпросите към Касабова.

Страх ли те беше?

„Да, от това, че няма да се справя да съм на висината на тази граница. Хората ми правеха чест и ме допускаха до тях. Страхът ми не беше от живите хора, а от случилото се.“-отговаря писателката. Още разказва, че хората били с толкова промито съзнание, че министерствата на ГДР показвали други граници, фалшиви, за да помогнат за залавянето на бежанците. Местните хора наричали избягалите „сандали“, защото останали без нищо друго, те слагали сандалите си и минавали от другата страна. 

Имаше ли нещо, за което да си била неподготвена по време на пътуването си?

Аз тръгнах неподготвена. Най-вече емоционално.

Казали й да внимава, защото Странджа не пуска всеки, но веднъж направи ли го, можеш да се чувстваш защитен. Отначало тя не повярвала, но с времето усетила истината в думите на местните. 

От позицията на вътрешен/външен човек в по-специална позиция ли си?

Невежеството ми я прави по-специална.

Добавя още, че двадесет и петте й години живот извън България  са я поставили в една непозната позиция,  в която нейният поглед е различен от призмата на местните граждани. Смята, че ако за това е живяла тук, би разчела знаците по-добре, защото те са знаци на народите, на природата, на земята, до които тя не е имала предишната възможност да се докосне и да ги опознае.

 

Вашият коментар