1911 година
Януарий месец ни завари без дружеството, на което сме секция. Така ние спряхме да съществуваме по буквата на закона, но не и като отбор и клуб на едни истински мечтатели. Така през месец Май на 1911 Теньо Русев, чийто брат беше член на гимнастическото дружество „Тракийски юнак“, даде предложение да се говори и ходатайства пред Гимнастическото дружество, което се оказа, че нямат фудболна секция и отбор.
Така след няколко срещи с техни хора се реши да се направи нов учредителен акт и протокол за присъединение и ето, че на 10и Юний се появи фудболният отбор „Христо Ботьов“ към Гимнастическо дружество „Тракийски юнак“. Както и с въздържателите, така и сега се разбрахме да участваме във всяка техна инициатива, да им помагаме с що можем, без да искаме нищо в замяна. Някъде по това време се зароди и идеята да имаме собствен знак, символ, подобен на тоя на „Св. Августин“, който да ни отличава от махленските отбори и да ни приобщава къмто клуба. Появиха се доста предложения, но тъй като бехме само част от гимнастическото дружество, нямаше как да имаме свой си символ или знак, различен от тоя на дружеството.
Да използваме образа на наший патрон беше напълно невъзможно. Така почнахме да мислим да имаме нещо свое и как същевременно да не разсърдим и обидим гимнастическото дружество, което ни приюти под името си и ни даде възможност да се развиваме като клуб.
Не съм никак добър в рисуването, но малко по-нататък ще се опитам да представя, доколкото мога, в цвят няколкото идеи, които имахме, и първата ни емблема, която, разбира се, беше не в официалност, тъй като смятам, че тези неща са доста важни за историята на нашия клуб. Надявам се, че се разбира, че туй, що описвам, е преживяно и мислено от други, които сега не са сред ръководството, но пак са членове на клуба и са истинските радетели и основатели на „Ботев“, и то в години, които беха доста неблагоприятни за развитието на какъвто и да е спорт в държавата, камо ли за игра като фудбола, от която тогава се интересувахме малцина! Тези хора ще останат завинаги част от тоя клуб и на тех се посвещава тая книга-дневник!
И както обещах, ето и някой от символите
Тоя знак беше измислен и предложен от Георги Пухтев и се носи в няколко фудболни срещи. Всеки от играчите сам си правеше тая емблема и изрисуваше с боя на белата риза, с която играеше. За голямо мое съжаление батьовата такава замина с ризата му към фронта в 1912 година и там се затри. По една обаче случайност се беше запазила в 1912 при основаването ни отново тая риза и символ, с която играеше Иван Стоянов, наший първи гол-кипър. Ризата дадохме на съхранение в Теньо Русев в 1912 година, да има спомен от началото. Гимнастиците ни видеха с тия символи, но не казаха нищо напряко, тъй като бачо Георги се беше сетил да впише в тоя знак и Гимнастическото дружество, и това, че сме само секция към тях.
Както написах, тая година също беше доста бурна. В месец Август в града се реши на Праздника на плодородна Тракия да се организират и спортни игри. Макар и вече в Пловдив да имаше доста регистрирани фудболни клубове, а и обикновени, дето си беха чисто махленски, Господин кмета не пожела в тия празднични игри да се включи и фудбол. При все, че беше останал с добри впечатления от гледката на турнира в 1910 за топката, рече и отсече, щото няма средства в общината за такава организация. Ний пък пловдивските фудболисти решихме да се съберем на свое си събрание и там да решим как да се действува. Това, дето го измислихме, беше хем добро, хем доста глупаво, хем ни вкара в голяма беля.
Та ето какво стана: Знаейки, щото в август ще се прави както всяка година тоя панаир, та да може през Септемврий да се направи Земеделския, ний решихме в едно с 6 други клуба да си направим турнир отделно от общинските игри. И тук дойде първата пречка – нямаше на кое игрище да се проведе тая надпревара фудболна. Спортната площадка на Колежа беше заета с тия игри, организирани от кметството, игрището, което ползувахме, Ботевата ливада, щеше да е мястото, дето търговците да си оставят каруците и излишната стока през деня и през нощта. Всяко по-широко и открито равно място в града щеше да е заето. Да не говорим, че требваха и диреци и очертания поне, а ние вече бехме решили! Тука Фортуна пак ни се усмихна в лицето на полковник Тодор Митов, командира на 9-ти пловдивски полк, приятел на д-р Иван Граовски, който пък беше баща на Симеон Граовски, основател и старши на фудбол-клуб „Орел“ от Съдийския квартал. Та доктора и полковника се разбраха на третия ден от панаира, от сутринта до вечерното преброяване, ний да ползвуваме там гимнастическата им площадка. Разбира се, няма кой да ти разреши да побиваш в гарнизона колове за врати, та проблема с вратите остана. Важно е да се каже, че тогава нямаше препятствие или сила, която да спре или обезвери дейните и младежки въжделения. Тогава господин Атанас Марашки от инженерний отред на полка създаде едно чудо, наречено „преносими врати“! Какви всъщност беха тия врати. Два дебели дирека, високи по 2 метра, се свързваха в горния край с дебело въже, което ги премотаваше и двата, но стоеше опънато само когато бяха раздалечени на 6 метра диреците. В долната част на диреците се направи „пета“ от няколко широки дъски, която да държи диреците в изправено положение. Вратите сгънати се събираха и в конска каруца, и във волска кола, а четири човека ги носеха и на ръце. Тия врати много по-късно щяхме да ползвуваме в „Ботев“, а и да покажем и на други отбори в София и Пловдив и Варна, та да улесняват отборите при заниманията си.
Така проблемът с вратите беше разрешен. В по-късно време някъде към 1916 аз предложих да приемем за почетен член А. Марашки, но да го прости Господ, той си беше заминал от инфлуенца още в 1911 година в месец Декемврий! Ние, улисани да ползвуваме това негово творение, нямахме възможностите да отдадем дължимото на тоя човек! Все пак в 1918 го направихме почетен член на „Ботев“ посмъртно!
Но да се върнем на турнира. В него се реши да участвуват следните отбори: „Орел“, „Ботев“, „Бенковски“, „Шалом“, „Глория“, „Рапид“.
Пак по пример на предния турнир щеха да се разделят в две колони с по 3 отбора и първенците да се срещнат и определят победител. Речено-сторено. В деня на надпреварата се реши да се играят срещите по швейцарската система по 7 човека и с продължителност по ½ час, за да има време. Двете колони бяха това:
I-ва: „Орел“, „Ботев“, „Шалом“
II-ра: „Бенковски“, „Рапид“, „Глория“
В деня 15 август, веднага след сутрешните занятия на войската, се започна и фудбола. И тук дойде белята. Съвсем малко преди да започне първата среща, дойде запъхтян началника на караула и докладва, че пред полка се струпва множество, което настоява да влезе вътре, а други се катерят по околните дървета и оградите, за да гледат срещите по фудбол. А то каква била работата: някой от играчите, включително и наш Георги и Лазар още от преди дни разправяли на де кой видят, че ще има фудбол и гаче ги канят да гледат! Това, разумява се – не се хареса ама никак на полковника и той побесня, вика, псува, па накрая се разсмя и прати още хора от войниците в помощ на тия от караула! Те свалиха хората от оградите и ги събраха на едно место при входа на полка. За да са всички доволни – разпореди, когато някой вкара гол, тръбача да свири късо и да вика през портала кой е вкарал. Иначе казано се игра фудбол във военни условия! После много се смяхме и шегувахме с това.
Нашият отбор беше така: Иван Стоянов – гол кипър, Лазар Лазаров – халф-бек, Григор Чипев – халф-бек, Страхил Антов – бек, Николай Симов – бек, Йордан Калоянов – форъуърд, Георги Пухтев – форъуърд .
Резултатите са така: „Орел“ 0:2 „Ботев“, „Ботев“ 1:0 „Шалом“, „Шалом“ 1:0 „Орел“.
Наложи се да се играе още един мач от 1/3 час между нас и „Шалом“, който свърши с победа 1:0 гола за нас.
В другата колона също се игра такъв допълнителен мач. Там резултатите бяха така: „Бенковски“ 1:0 „Глория“, „Глория“ 1:0 „Рапид“, „Бенковски“ 1:0 „Рапид“.
В допълнителния мач „Бенковски“ победи и „Глория“ с 1:0 гола.
Така за втори път ний бяхме на финален мач!
В тоя мач имаше доста работи, които не вярвах да се случат в това време от ½ час! Още при започването на мача Серафим Вергов от „Бенковски“ удари зверски с лакет Георги в носа, от който рукна кръв! Реферът Огнян Самуилов счете, че това не е грубост, и го отдаде на случайност. Докато спре кръвотечението на Георги, той излезе извън очертаното игрище и макар че останахме 6 срещу 7 човека, Йордан успя с далечно ритане да вкара гол, това явно настърви и озлоби още повече Вергов, който започна да раздава удари налево и надесно, където свари! Реферът все не виждаше грубост и все не се скарваше на Вергов! Увлечен от поведението на съотборника си, в грубостите се включи и Ангел Събев, той успя да разкърви с глава устата на Антов и тука сбърка. При едно техно атакуване Антов така подложи гръб на Събев, че оня, падайки, си изгуби въздуха и остана да лежи на земята, не можейки да диша! В това време отстрани влезе Георги и успя да вкара 2-ри гол. В оставащите няколко минути на терена избухна война! Ритане, блъскане, почти бой! Спомням си как полковникът после каза „ако това беше продължило още малко, щях да пратя караула да арестува и двата отбора“! В крайна сметка ние победихме в тоя мач! Но какъв е тоя турнир без награда? А ние с другите не се бехме разбрали за никакъв приз, пък и откъде ти толкова пари у нас за някоя красива и скъпа вещ!?
В радостта си и ние не сме забелязали кога Полковникът е проводил един от войниците и той след малко се върна с нещо от метал в ръцете си! Полковникът викнал при себе си бачо Георги и му рекъл: „Момче, вземи тоя връх от пленено знаме и постигай върхове в занятието и живота си! Днес видях щом с кръв защитаваш другарите си в една проста игра, акъл ми не побира на какво си способен за родината!“ В крайна сметка Георги даде тоя връх на него да напишат „Само нагоре Ботевци!“ и така се оказва, че това е наший пръв трофей! И то приз трофей, завоюван с пот, кръв и чест и достойнство!
Още повече, че тоя дарен трофей беше даден от сърце и душа, без да сме проявили към него стремления или друго! Човекът, дал нетърсения трофей, беше чист и по-важен от парчето метал, което ни беше дал! И думите, които бачо после ни предаде, ще си спомням завинаги.
За мен тоя приз е най-драгоценен и скъп! У Теньо го оставихме и него!
1911 година
Пиша, пиша и все си мисля, че пропускам нещо. Навярно е така, но в желанието си да разкажа за първите, усилните години на наший клуб все не мога да преценя какво и колко е важно! Сега е лесно да се говори и пише за клуба, когато тоя клуб го има и според закона и според разни други организации. Но в онова време, когато съм бил един сополанко, ако не беше несломимата вяра и инат на ония първите ботевци, аз надали щях да се осмеля в 1912 година да опитам да направя тоя клуб, тая тяхна мечта осъществена!
Наред с лошите случки, с неприятностите, имаше и доста смях и забава през тия години. Много от това, на което се смееха големите, ази не разумявах, но мисля да напиша и за няколко смешни случки по това време.
Лазаров и брашното
В 1911 година месец Юний ни предстоеше мач с католиците. Ние ги поканихме на Ботева поляна, тъй като те са ни приемали редица пъти на тяхното игрище. Големите бяха решили да се представят с чест, все пак не бехме прост махленски отбор, а цяла футболна команда и секция!
Та така, не зная на кого беше хрумнала идеята да очертае външните граници на полето, както беше у „Св. Августин“, но Георги и Лазаров веднага приели присърце тая работа и решили да я свършат така, че да направят сюрприз не само на колежаните, но и на останалите от отбора. Важно е да се знае, че тейкото Лазаров имаше варница, където гасеше вар. Та Лазар рекъл, щото знае къде има чували с негасена вар, и както валяло, щото беше дъждовно няколко дена, рано-рано по тъмно ще вземат с бачо 2 чувала, ще посипят линиите и от мокрото варта ще полепи по земята и когато пекне слънце, ще я спече и ето ти тебе готови линии, не за веднъж, ами за повече време!
И така, рано, още в тъмно, Лазар и Георги се намъкнали във варницата и метнали на гръб по един чувал. Ходели, почивали, пухтели… как са стигнали до игрището само те си знаят! Стигнали, забили колчета, опънали канап и почнали да сипват с една спукана в ъгъла торба, която пълнели с канче. Сипвали що сипвали, чертали що чертали, единият чувал отишъл целия. Преди да отворят втория, седнали да починат малко. В това време се развиделило добре и що да видят – наместо вар там имало тесто! Те били сипвали брашно през цялото време! Предишната вечер, по тъмно бащата на Лазар се върнал от мелницата и заедно с чувалите с вар стоварили и брашното в другия ъгъл, та да го прибере по светло в мазата. Е да, ама нашите герои нали рано-рано се изхлузили с чувалите, та не сварил човекът!
Такъв бой изяде Лазар тогава, че не идваше една неделя на игрището, не стига това, ами му туриха и име да го кодошат Лазар – Мливаря, така и остана до края с това име, че даже и на малкият му брат още викат Малкия мливар!
Георги Пухтев и франците
В Колежа трябваше да дойдат едни ученици от Франция, които да стоят няколко недели и да се върнат обратно. Наш Георги, любопитен във всичко, разбрал за това от един от нашите колежани, с нетърпение ги чакаше да се явят, та да види франци, щото му бяха разказвали как там във Франция едва ли не всички от малки се занимават с фудбол! После се разбра, че Симеон Флоров му се е кодошил и го лъготил здраво, той Симо си беше палав; едно време батко му изпарил няколко месеца във френско, после се върнал, ама Симо си измисляше истории, които уж бил чул от брата си, а те бяха толкова нелепи и толкова много, сякаш брат му беше изкарал поне 50 години във Франция! И така бачо Георги учил, учил как да рече и пита на френски за футбола, за топките и прочее, беше наизустил 20-на въпроси и чакаше френците. Всеки ден се навърташе около Колежа с надеждата да ги забележи. Един ден видял непознати хора във форма, която не е на колежа и се запътва смело накъм тях и започва още от няколко метра да ръкомаха и да крещи въпросите си, на френски език! От вълнение нито френския му френски, нито ръкомаханията му разбираеми! С него е бил един от нашите Георги Софрониев – Малък Георги. Той разправяше историята така:
„Крещи Пухтев, вика, размахва ръце, ще излети! Когато пита за топките, за да подсили думите си, показва кръг сякаш топка, па го рита тоя кръг, не ти е работа! А те хората го гледат, пулят се и бъкел не прихващат. Оказа се накрая, че те милите и не разбират почти френски език! Тия били италианци! Чисто и просто, тоя дето казал на Георги за чуждата делегация, не разбрал, че ще са италианци, и посмял и Пухтев! Софрониев казваше: „За малко Пухтев да научи италианчетата на френски език, ама още 1 час му трябваше!“
Сега пишейки за тия хора смятам, че трябва да се опише добре поне някои от тях с добрите и лошите им привички, за да знаете вий, що след време ще четете тоя дневник, какви хора са били в началото на нашия клуб, кои са тия, що положиха основите на всичко това.
Георги Пухтев
Бачо Георги беше висок малко над обикновеното, с много голяма глава, която се отличаваше от слабото му тяло. Беше много бърз, ако и да не боравеше много добре с топката. Като хукнеше и отвореше тоя ми ти разкрач, не можеш го стигна. Надбегваше почти всички от противниците ни. Беше твърдоглав и инатлив, науми ли си нещо, няма спиране! Добре, че е така, щото иначе не се знае щеше ли да го има тоя „Ботев“.
Иван Стоянов
Иван – Гугутката беше нормално висок, но с неприсъщо дълги ръце и още по-огромни длани. Никой не го е избрал в оная 1908 г. за гол-кипър, той сам изявил такова желание. Много добър гол-кипър, той беше и най-голям, в 1912 година замина на гурбет в Австрия, иначе щяхме да го убедим да остане. Гугутката го нарече Георги Серафимов, заради това, че хвъркаше отведнъж нагоре, досущ като гугутка. Беше мълчалив и разбран, и като човек, и като спортист.
Лазар Лазаров
Лазар – Мливаря беше човек, пълен с жар, с решителност и воля! В доста от работите, и добрите, и лошите в тогавашний отбор той е или в основата, или в изпълнението. Възпълничък, но много пъргав, беше от огромна важност. Самоотвержен до край, в 1912 година отиде на война и после остана на служба.
Григор Чапев
С ръст обикновен, с опакаш по-къси крака спрямо тялото си, но много повратлив, добре владееше топката и беше доста трудно да го настигнеш. В 1912 г. отиде на война, а в 1914 беше ранен в краката от осколки, устроиха го на работа като пазач в Гимназията ни.
Страхил Антов
Висок и як – планина. Тежък и стабилен, но за сметка на това доста муден. Запречеше ли се пред някой от противниците, нямаше минаване, ритнеше ли топката я пращаше отвъд. Бог да го прости, загина за България в 1913 г.
Николай Симов
Кольо Симида, така му казваха, щото, където и каквото да прави, все имаше парче или цял симид в себе си. Толкова обичаше да го яде, че веднъж за малко не пукняса, заради задавяне! Разгеле, че там се намираше Михаил Божанов, който беше фелдшер и знаеше що да стори. Та Симида беше с нормален ръст, но голям майстор с топката. Така я подаваше, че все едно с ръка ти я подава. Много яден и буен, рядко търпеше друг да го поучава. Страх ли, уважение ли имаше само на Антов. В 1913 го раниха и му отрязаха ръката, че гангреняса. После се пропи.
Йордан Калоянов
Йордан – Царчето, така го наричаха заради това, че все се носеше по модата, все се държеше някак по-високо, а и наистина в играта беше най-високо от всички. Слаб, висок, винаги намираше най-сгодното място да застане и почти във всички срещи вкарваше гол. Баща му беше шивач и много често ни правеше някои неща. В 1915 година, след като изкара 3 години в армията, се премести и ожени във Варна и там отвори шивашка работилница.
Георги Балтов
Георги Балтията – това име идеше не от фамилното му име, а от неговата грубост, не само в играта, а и в изказа му. Говореше рязко и отсечено, често прекъсваше другите и оспорваше кажи-речи всичко, що се приказваше или предлагаше. Нисък, набит, истински снаряд! Прелиташе през игрището като куршум! В 1912 година замина за Родопа-планина с войската, там се харесал с една невеста и останал там.
Васил Порталски.
Васил Вестникарчето – това му име идеше от това, че вечер продаваше вечерните или утрешните вестници. Баща му беше работник, буквослагател в печатницата. С нормален ръст, не много бърз, но с предвидливост и бърза мисъл. Беше и най-начетеният. Той все буташе и диреше как и по кой начин да направим тъй, че да можем да имаме клуб. В 1912-1913 беше с войската, после отиде да се учи в София за адвокат и остана там.
Асен Илиев
Асен Буката – мъж като вековно дърво, тогава да е бил на 16 години, беше истински исполин! Преминаваше като хала през противниковите играчи. Учудващо бърз за размерите си. В 1912 година по време на службата си във войската е харесан и изпратен да се обучава за гвардеец в София. Там се опитал да запали гвардейците по фудбола.
Тодор Янев
Тодор Точиларя беше с нормален ръст, спокоен и разумен в играта и в живота си. Играеше форъуърд, бек, халф-бек, иначе казано Точиларя пенкилер. Дялан камък. Дето го сложиш, застава на мястото си. Баща му беше точилар, а Тодор много се увличаше по оръжията. В 1912 го взеха да поправя саби и щикове.
Тия 11 описани бяха така да се каже основата на тогавашния отбор, ние по-малките ги гледахме с уважение и прехласване, искахме да бъдем като тях и смея да кажа, че не само ги настигнахме, но и ги подминахме! Разбира се, при нас в „Ботев“ от 1912 година работите бяха много по-леки, защото вървяхме по вече прокарана пъртина, прокарана от тия, що описах горе. Наистина описах само основния отбор, но няма да ми стигне време да опиша всичко и всички, що правеха и струваха, и помагаха та да го има тоя клуб!
Сега се сещам и за Милчо Чернев – фелдфебел в 9-ти полк, който, къде явно, къде тайно ни даваше кожени изрезки от седлата и ботушите, които вече не можеха да се ползвуват. Ние от тях се опитвахме да си шием топки. И като написах това се сетих как бащата на един от нас, поради това, че беше сарач, ни кърпеше топки от тия изрезки. Сбираше разни парчетини и правеше заветното кълбо.
Топките, които тоя правеше, не винаги имаха правилната форма на топка, поради това, че ги пълнехме с пълнеж от трици от вълна или пълнеж за дюшеци, парцали и друго. При ритането на тия топки, пълнежа се сбиваше, местеше от една страна на друга и така топката придобиваше доста неясна форма. Да не говорим за това, че когато се понамокреха тия топки, така натежаваха, че почти беше невъзможно да се играе! И все пак се играеше! Защото имаше дух.
Ще опиша и още един турнир, за който не се знае от сегашните ни членове, освен от тия, които и тогава бяха близко до клуба. Та тоя турнир по фудбол изненада всички съществующи отбори в Пловдив. Полицейският началник на 2-ро районно решил да направи турнир по фудбол с цел да приобщи подопечните му към тая игра! Самият той много голям почитател на фудбола искаше да направи полицейски фудболен отбор. И така на терена на Колежа щеше да се играе фудбол с 4ри участника. За участие бяха поканени, казвам поканени! Тая покана в очите ни беше много нещо, защото тя ни признаваше! Тя един вид ни правеше истински официален клуб. Но с радостта идат и сълзите понякога.
За тоя турнир на своя си глава решихме да си изрисуваме съвсем нов символ. Окрилени и повярвали в своята самостоятелност и признанието, получено от поканата, бяхме решени да се докажем, мислихме каква да е емблемата и всички бяха единодушни, че буквата „Б“ си е наш отличителен и всички предложения се въртяха около нея. От различните предложения се стигна до това.
Беше лесна за рисуване набързо пък и носеше цветовете на България, след време се появи един друг отбор „България“, който досущ такава емблема ползвуваше. Но това време беше след 1918 година някога.
Та за турнира бяха поканени „Ботев“, „Св. Августин“, „Глория“ и „Рапид“.
Щеше да реферства господина Иван Сапунджиев, който беше дошъл на инспекция от Варна по санитарни въпроси, но всъщност се оказа, че е бил в тамошния фудболен клуб „Атлас“. Да не забравя да спомена, че в същата тая 1911 година тоя клуб „Атлас“ спря с дейността си. Беше решено да се играе по жребия и така се паднахме „Ботев“ срещу „Глория“ и „Св. Августин“ срещу „Рапид“. Срещите щяха да са в една част от по 40 минути и решаващий мач щеше да се играе в 2 часа подир обяд.
„Св. Августин“ без усилие, както се очакваше, победи „Рапид“ със 7-0 гола. Трябва да се отбележи, че голяма част от играчите на „Рапид“ се бяха отцепили и създали нов махленски клуб „Юнион. Та за това „Рапид“ бяха излезли с нови играчи, които бяха още зелени във фудбола. Ние победихме тия от „Глория“ с 2-0 гола, обаче Иван Стоянов се удари лошо в коляното и то се поду за бързо време и така се оказвахме без гол-кипър. Ами сега!? Съдбата ни изпитваше или ние немахме друг кол-кипър! Тогава нямаше още право на сменени играчи. Отидохме да се договорим със „Св.Августин“ дали може да заместим Иван с некой друг от присъствувавщите там като публика наши членове, та да бъде мача равностоен. Като истински спортисти те разбраха и се съгласиха. След кратко съвещание Георги се наложи и за гол-кипър беше сложен Иван Миладинов. Той беше стоял на врата само два пъти в игрите, които правехме помежду си. Иван беше висок, с дълги ръце, но много по-бавен от адаша си. Можеше да се каже, че мачът беше предрешен. Но честта и спортсменството на „Св. Августин“ не свършиха само със съгласието да направим смяна, те също направиха смяна в своя отбор! Смениха техния традиционен гол-кипър с един от другите им играчи, присъствуващи там. Изведнъж тоя мач се превърна в много важна проява на истинско спортсменство и достойнство. Тоя жест на приятелство и доблест скрепи дружбата между нас и донесе прекрасни отношения занапред! Само след няколко години, когато се обсъждаше каква да бъде емблемата, имаше предложение непременно там да има черния цвят, който беше символичен за тоя отбор от Колежа. Тогава се взе решение да има черно и беше записано в протокол, че той символизира плодородната земя на Тракия, но някои от нас знаеха, че показва и друго, почитта към тия истински спортсмени.
Да се върнем към мача, независимо, че „Св. Августин“ направиха тая промяна, те безспорно бяха и по-добрият отбор, Иван не се справяше, ама никак! Все пак изгубихме достойно с 2-0 гола. Но за нас тоя турнир и тая победа вече нямаха никакво значение. Беше постигната друга по-важна победа – тая на приятелството и спортсменството.
Искам да напиша, за да се знае, за разлика от сега, тогава фудболът беше много различен. Нямаше толкова правила, грубосттта беше нещо обикновено. Още повече първите фудболни обувки, ама истински такива, се появиха в „Ботев“ чак към 1918 година, ако не се лъжа. Дотогава, имам предвид 1911, когато се събирахме да играем, ритахме предимно боси. Ритането бос в прахоляка и камънака много пъти израняваха босите нозе. После ритахме с цървули, които укрепвахме с парчета кожа. Да не забравя, че по онова време много трудно се купуваха обуща, за да те пратят на училище, бяха скъпи и в много семейства обущата се износваха от по-малките. Нямаше как да си позволим да ги късаме, ритайки топка с тях! Нямаше топки, врати, нарочни игрища! И най-важно, нямаше време за фудбол. Всички момчетии ходеха на училище, а после в дома си имаха доста за вършене, за помагане. Някои даже и работеха като чираци, та да учат занаят. Още повече, че „ритни топката“ не беше толкова популярна игра и родители и познати по-скоро се сърдеха или присмиваха, отколкото да помагат. Точно затова пиша тоя дневник със спомени, та да се разбере какво ни струваше всичко, за да играем фудбол.
Да продължим с тая нескончаема 1911 година.
От „Тракийски юнак“ решиха, че вече е невъзможно да подържат фудболна секция, защото на нейно място искали да създадат секция по хазена за девойки.
И ето че пак се озовахме там откъдето почна всичко – на улицата. Беше някак нереално – да те има в обществений и спортний живот на град Пловдив, а не съществуваш в закона. Това не беше от голямо значение за нас, но беше от значение за мечтата за името „Ботев“. Сега в Пловдив, а и в България всеки знае кой е фудболен клуб „Ботев“, но тогава малцина ни познаваха.
Сега се сещам за една случка, която е показателна за отношението към фудбола, бехме отишли с Георги, Иван и Никола да се пазарим в една дърводелница дали ще ни подарят няколко каруци от дървените стърготини. Тогава стърготините се ползвуваха за пълнеж на разни неща, също и в строителството, и за огрев, така че не бяха боклук, който можеш да намериш. И така, когато се помолихме да ни дадат в дар стърготини, те ни попитаха за какво са ни, Георги им отговори че това са за спорт, и с тях смятаме да постелим игрището. Когато ни попитаха какъв спорт, Иван отговори фудбол! Те се разсмяха и ни казаха, щото това не може да е спорт, и да не си губим времето, а да си намерим работа!
Така и не ни дадоха стърготини!
Епилог
Дойде и 1912 година, особено важна за България заради войните, но и важна за „Ботев“!
Поради войната всички от досегашните ботевци, а и други играчи от другите клубове спряха с фудболната си дейност, но това щеше да е чак в месец Септемврий.
Вече се бяхме научили, че от месец Февруарий на 1912 година ще могат ученици, покровителствувани от по-възрастни, да образуват ученически спортни дружества. И така в месец Март на 1912 се роди една мечта, изгря една звезда, един блян стана истина, един сън се сбъдна!
Ще завърша тоя дневник така:
Написах това, що трябваше да се знае! „Ботев“ не е от сега, „Ботев“ не е история, започваща от 11 март 1912 година. „Ботев“ по закон е от тая дата, но в сърцата ни и в истината той се роди много преди това! Помнете първите!
Написа в 1922
Стоян Пухтев
Забележка: В публикувания материал е запазен дословно изказът на Стоян Пухтев, като единствената корекция, направена от редакторите, касае актуалната към момента пунктуационна норма.
ОЩЕ ПО ТЕМАТА:
Ранната история на „Ботев“ Пловдив – Първа част
Ранната история на „Ботев“ Пловдив – Втора част
Ранната история на „Ботев“ Пловдив – Четвърта част
За автора
