Днешната дата (9 май) е знаменателна в световната история с подписването на капитулацията на Германия и прекратяването на Втората световна война. Освен това 9 май е и Денят на Европа – през 1950 година се основава предшественикът на Европейския съюз – Европейската общност за въглища и стомана с декларацията на външния министър на Франция – Робер Шуман.
Но аз няма да ви занимавам повече с историческа фактология, която очевидно твърде саркастично смесва две различни събития. Ще ви разкажа едно лично преживяване, за което не мога да не се сетя, когато чуя да се произнася дори словосъчетанието „День Победы“.
Годината е 2011-а и аз трябваше да си намеря институция, в която да изработя 35 часа задължителна учебна практика, без която нямаше да мога да завърша семестъра и да положа държавен изпит. И тъй като университетът не ни свързваше с никоя такава, честта да се молим за стаж се падаше изцяло на нас самите.
След лекции се отправих към сградата на Общината (която трябва да отбележа по това време помещаваше администрацията на бившия кмет Славчо Атанасов) и прекрачих във фоайето. Посрещна ме жена над средната възраст, видимо почитателка на поп-фолк музиката, с особено дразнещ и натрапващ се диалект, която „умно“ запремигва при назоваването на специалността ми – политология. След като проведе няколко телефонни разговора, ме помоли да изчакам и започна „интелигентно“ да обсъжда специалността ми с охраната, като двамата се обединиха около становището, че те не са учили подобно нещо и не знаят какво е.
И аз зачаках…
През 90-е минути, в които седях права, подскачаща от крак на крак във фоайето на Общината, станах свидетелка на абсолютно арогантно поведение от страна на служителката и охраната към граждани, търсещи разрешение на проблемите си в институцията. Е, в крайна сметка хората не разрешиха проблемите си, а само си вдигнаха нервите и избълваха една камара нецензурни изрази. А дори не се срещнаха с някой по-компетентен орган от жената на информацията и охраната.
Като си мислех, че денят ми няма как да стане по-интересен от това, може би не предполагах, че с наближаването на 17 часа служителите в Общината ще започнат да напускат работните си места, а някои техни коментари оцветиха преживяването още повече.
Освен служителката на информацията и охранителя, които не ми обръщаха особено внимание и старателно се опитваха да вбесят всеки гражданин, дръзнал да прекрачи прага на сградата им, аз си правех компания с два големи венеца, подпрени на стената. И когато служителите започнаха да си тръгват от работа, реакциите при вида на цветята така ми се запечата в съзнанието, че дори провокира написването на този материал. Общо взето хората се питаха дали някой не е умрял или е „День Победы“…, а разочарованието от факта, че в близките 40 дни няма да хапнат жито, не можеше лесно да се скрие от изумения ми поглед.
В крайна сметка дойде и моят ред. Обясних, че ми е необходима практика, обясниха ми, че не могат да ми намерят работа, но документ ще ми издадат. Помолиха ме да се върна след седмица, а след като го направих получих необходимата бележка.
И така, без да съм работила и минута в Общината (освен ако не се броят 90-те минути в които седях права във фоайето), получих напълно автентичен документ, удостоверяващ такава работа, който най-вероятно още фигурира някъде из студентското ми досие, и едно мозъчно увреждане, което асоциира „День Победы“ с тази случка.
За автора
