Хълмът на Данов

 Недялко Славов и неговата рубрика „Хълмът на Данов“. В нея големият съвременен писател и наш съгражданин споделя с читателите на „Медия кафе“ своите най-нови текстове – есеистика, публицистика, лирико- философски фрагменти.   

От началото на май в центъра на Пловдив се появява един мъж, да го наречем така, със свободен разсъдък. Връхлита като някакъв мажорен апостроф на света. Връхлита изневиделица. Разперил ръце, въртейки се около себе си като дервиш, той се върти и около всичко, което е моментен център на битието му –  шадравана, билетната каса, кашпите с теменугите. После се врязва в тълпата. С инстинкта си за самосъхранение тя се отдръпва, прави му коридор. Лудият отминава, чезне. А всеки от нас го изпраща с едно и също усещане – че Оня горе ни държи встрани от тоя танц само с една усмивка. И с една невидима паяжинна нишка.

И негова е волята дали да я скъса или не.

„ „ „

Четвърт век, между 90-та и 2015 година, бе последното време на свобода за литературата у нас. С появата на пълзящия повет, който поглъща живота –така аз наричам меката политкоректна отрова – литературата става все по послушна.. Разбира се, винаги ще има свободни творци, чрез които да се реализира идеята на самото литературно творчество, но факт е че литературното послушание стана автоцензура. Идеологическото резе отново изщрака.

„ „ „

Преди време бях в Раднево. В психоболницата. По покана на д-р Добринов, един от завеждащите отделения. Поканата бе за „Камбаната”, някои я бяха чели. И така. На столовете, подредени по стените на помещението за срещи, седяхме аз и още двайсетина мъже и жени. Говорихме си за живота, за съдбата, за тях, за мен. Имаше инженери, компютърни специалисти, бивши спортисти, професионални безработни, всякакви хора. Страдащи човешки същества. По стените имаше няколко рисунки с детска двуизмерна перспектива, ръчно изработена маска, изрязани хартиени фигури – все видения на напрегнати, тревожни мозъци. Говорихме си около час, харесахме се. Аз тях, те мен. Беше взаимно, истина казвам.

Навън имаше други пациенти. Междувременно се бе показало слънце. Гледах как няколко бледи, почти прозрачни восъчни мъже и жени, само с една въздишка пришити към живота, се местеха след слънчевите петна и следваха припека. С тях се местеха и една кучка-кърмачка с провесени до земята цицки и едно коте с възпалени очи.

А вездесъщата природа напираше отвсякъде. Зеленината й превземаше отделните лечебни корпуси, рухнали беседки, буренясали игрища, рушеше асфалтовите алеи. Бе неестествено тихо. Тук там, нарядко, човешки глас, някаква птица, стържене на метла по асфалта. Изведнъж ми стана странно спокойно, дори, честен кръст, по някакъв начин и уютно. Бях се върнал в света на истинските човеци. В живота на тих режим. Оня, на който работи Природата и цялото Мироздание.

„ „ „

В Пловдив има няколко пасажа с терасовидни стълбища. Като  Rue foyatier  в Монмартр. С каменните стълби, улични канделабри и  металните перила. Единият е каменно стълбище-тротоар, което води към Църквата Света Богороица“ в Стария град. Другият пасаж е в северното подножие на Дановия хълм. За себе си го наричам  Стълбите към Монмартр. Сто  стъпала с метален парапет! Отдясно фризьорското салонче с изнесените кашпи с олеандри, отляво – ресторант „Monroe“, раят на прелюбодейците. Мъжете идват винаги първи, после, с интервал за сигурност, и  жените. А след час в същия ред излитат обратно. И всичко това – пред най-дискретния свидетел на света, едно глинено градинско  куче на входа. Малко по долу, на ъгъла, е кафене „Разлъка“. Влюбените виждат рекламата му всеки ден, но я прочитат едва в деня на раздялата си.

„Публикуваните в рубриката текстове ще бъдат включени в сборника с есеистика „ Хълмът на Данов“, който ще бъде издаден през 2023 година с любезното съдействие на Георги Петков и Димитър Стамов.“

ОЩЕ ОТ РУБРИКАТА:

Хълмът на Данов

Хълмът на Данов

Хълмът на Данов

Хълмът на Данов

За автора

Вашият коментар