Хълмът на Данов

Недялко Славов и неговата рубрика „Хълмът на Данов“. В нея големият съвременен писател и наш съгражданин споделя с читателите на „Медия кафе“ своите най-нови текстове – есеистика, публицистика, лирико- философски фрагменти.

„ „ „

    „Дори когато рисувам една ябълка, това е Сицилия.“

     Ренато Гутузo.

    Когато пиша един роман, го довършват хълмовете на Пловдив.

 „ „ „

    В морските градчета хората се познават, както гларусите по покривите.

    Долети гларус и останалите се разстъпят с грак.

    От пристанището се изкачи моряк и на масата сторят място за чашата му.

„ „ „

„Вътрешно цъфтеше за Бога,

Външно за света“

Най-красивата жена от моето детство.

Мама.

„ „ „

     „Прощавай и ти, бай Ганьо! Бог ми е свидетел, че винаги добри чувства са ме въодушевявали при описването на твоите истории. Ни чувство на злобно порицание, ни презрение, нито лекомислен смях не са ръководили моето перо. 

     Това са думи на Алеко Константинов.

     В тях няма омраза към героя, който той съчини и който го направи вечен.

     Омраза има в тия, които го превръщат в оръжие срещу българина и срещу българския народ, вменявайки му, че самият наш народ е един сборен образ на простотията на Бай Ганьо. Не, бай Ганьо е част от българския народ само в неговата виталност. Простотията, безочието и наглостта му е взета от българската политическа класа и е ашладисана с продажността на Киряк Стефчоф, който, не знам защо, винаги свенливо се премълчава и съвсем скоро ще бъде увенчан и с бюст до Народното събрание.

    Затова по-полека с бай Ганьо и народния му произход, и другите литературни клишета като народопсихология, архитипове и прочие дъвки. Искам ли да науча нещо за дълбоката душевност на българина, за неговата красота, благородство и трудолюбие, ще посегна към Йордан Йовков и ще си почета „Старопланински легенди“ или „Вечери в Антимовския хан“. И ще си припомня откъде иде мъдрият ни, добър и така търпелив български народ.

„ „ „

   Темидата на съвестта – везните на слепоочията.

     СКРИТИЯ ЧОВЕК

    В града на детството ми имаше дрогерия с тесен процеп вместо витрина. Приличаше на спестовна касичка, в която потъваха монетите на купувачите. Отвътре се виждаха две бързи ръце. Наричаха магазинчето „Скрития човек“. С годините невидимият му стопанин се замогна – заемаше пари срещу лихва, заборчнелите губеха домовете си.

    Един ден градът осъмна негов.

     Ръцете в процепа остаряха, покриха се със старчески петна. Тогава ги смениха нови, млади и пъргави ръце. Плъзна мълвата, че такива ръце се появили в съседните градове. Друга мълва, обиколила света, донесе вестта, че ръцете на Скрития човек били навсякъде. И така до деня, когато случаен пътник, пренощувал до бараката, я запали по невнимание.

   Хората се стекоха, за да видят на светло Скрития човек.

   Но изчезналият скитник се оказа друг Скрит човек, а палежът – умишлен заради ипотека на бараката.

   Бе краят на 20 век. Идеше 21 век.

   Войната между Скритите хора бе започнала.

„Публикуваните в рубриката текстове ще бъдат включени в сборника с есеистика „ Хълмът на Данов“, който ще бъде издаден през 2023 година с любезното съдействие на Георги Петков и Димитър Стамов.“

ОЩЕ ОТ РУБРИКАТА:

Хълмът на Данов

Хълмът на Данов

Хълмът на Данов

За автора

Вашият коментар