„Изгорени писма” е новата стихосбирка на Петър Краевски. Тя не води до изпепеляване, а запалва едно тихо пламъче, което посочва правилния път в мрака. Според Петър Краевски в четенето на този текст са въплътени смирение пред Словото и известна доза мимолетност като „поглед, който изпреварва пламъка”.
Как се случва това преминаване от прозата в поезията?
Това е един постоянен процес на преминаване от сатирично към лирично и към прозаичното. Или поне при мен това са едни паралелни процеси, но на повърхността излизат или прозата, или сатирата, или хумора или лириката. Тази книга „Изгорени писма“ произлезе от романа „Чат или сбогуване с Аркадия“. И в този роман, тъй като тече един непрестанен диалог между двама юзъра в интернет, единият герой провокира другия да бъде редактор на неговата поетична книга. А в края на романа книгата изчезва от виртуалното пространство. Исках на тази книга да й дам живот след романа и направих ръкописа „Аркадия“, който беше одобрен. Но аз съм малко чепат човек и реших, че правя грешка с тази книга. Защото в „Чат или сбогуване с Аркадия“ – тази книга, която излиза от романа, тя всъщност няма право на живот, защото тя е умряла в романа. А най-хубавата книга е ненаписаната книга. Изтеглих ръкописа от издателството, изгорих книгата и я пренаписах по съвсем нов начин и така се родиха тези „Изгорени писма“.
Съгласен ли си с мнението, че писането на проза е огромен труд, а поезията някак си по-леко се излива върху листа?
Не. При мен прозата се лее. За мен е празник. Особено обичам да пиша хумористична проза, аз са забавлявам. Даже в момента пиша един разказ за градската лудница и истински се смея, когато пиша. Не е минно дело. Докато в поезията трябва да има някакво зреене, да има чернота в теб. И неслучайно съм завършил книгата по този начин, с едни фрагменти: „Черней, черней, за да засветиш“. Тоест трупай тъга, трупай печал, за да се получи този взрив на литературното, на художественото слово.
Нека кажем няколко думи за „Аркадия“, която често споменаваш. Това не е просто географско наименование от остров в Гърция, нали?
„Аркадия“ е митичното място във всеки един от нас. Поне аз така си го представям. Това е този топос, в който ние се чувстваме защитени, това е нашето убежище, ние се чувстваме себе си в тази Аркадия. За това нарекох тогава романа „Чат или сбогуване с Аркадия“. Чат, защото по време на тези няколко дни, през които тече изложението един от героите провежда чат с неизвестен юзър, а той е на смъртно легло и се сбогува със своята Аркадия, съшивайки една стихосбирка със своите прозрения за живота, която, както казаха не вижда бял свят.
А твоето сбогуване с Аркадия?
Това е сбогуването на лирическия герой, но естествено, че част от него съм самия аз. Мисля, че всеки под една или друга форма всеки се сбогува с най-милите неща в себе си. Знаеш ли защо? Тази книга я писах в един период през един период през 2008-ма година , когато чаках тежка епикриза, Слава Богу, размина се всичко, но тогава мислех най-лошото. Написах я за 45 дни. Казах си, че това, което искам това ще напиша, независимо дали ще се хареса на читател и на когото и да е. Излях себе си в тази книга. Това беше моето сбогуване с Аркадия.
А в тази стихосбирка какво си излял?
Тук са част от стиховете от романа и всичко друго, което съм писал до този момент, няколко посвещения на хора, които уважавам и обичам. Това е едно навлизане в огъня. Самите цикли в книгата проследяват навлизането в огъня. „Думи в пепелник – запалването, „Опожарената градина“ – разгарянето на пламъка, „Въглени в небето“, „Дим над водата“, „Малки клади“, „Огнени езичета“ и „Вятър в пепелта“, тоест когато остава пепелта и нищото, тази мъдра пепел, която ни смирява. Това съм искал да покажа като основно послание в тази книга – смирението. Последните стихотворения са ..“липсващи“. Просто няма никой, това е пепелта. Трябва наистина да акумулираш много отрицания в себе си, за да може тя да се изяви.
А кое е твоето блажено място, писането ли?
Това, което най-много ме е удовлетворявало във времето е било да бъда радио водещ и, разбира се, писането. Това са нещата, които са ме зареждали. Писането винаги е било част от мен. Кой чете-не знам. Но посещавам тази Аркадия доста често.
Ако сега правеше радиопредаване, какво щеше да е то?
Щеше да е със сатирично-културен профил. Тоест в него щях да търся по-абсурдните, по-хумористичните, по-сатиричните проявления на нашия живот и да ги изаявявам в смехова форма. Това нещо, което съм правил в предаването „Петкраски“ навремето.
Промениха ли се много нещата оттогава, сега кое ти се вижда абсурдно?
Медийният хумор се променя в тази насока, че хората свикнаха да се смеят на по-низовия хумор, на по-неизисквания хумор, на по-нелитературния хумор… Това е част от цялостната визия за хумора. Но тъй като и аз съм бил част от това правене на хумористични предавания и знам технологията и в радио и телевизия… Знам, че се изисква не толкова интелектуалното, колкото внезапното, бързоразреждащото се, хумористично и донякъде ги оправдавам. Но все пак си мисля, че с времето ще узряваме все повече за сатиричното с по-дълбока и по-литературна стойност. Аз постепенно бягам от това и потъвам в блатото на бавната медия като литературата, защото ми е по-интересно. А и може би, защото няма възможността да правя хумористични или културни предавания.
С твоя баща – художникът Иван Краевски доближават ли се твоите виждания за културата и изкуството?
(бел.ред. разговорът се води в културен център „Бялата къща“, където е подредена изложба на Иван Краевски)
Много съм научил от баща ми като подход към изкуството. Той има много традиционни картини, академичен стил на изобразяване, но има и доста ефектни модернистични картини, които много трудно излага и аз го подтиквам да направи изложба само с такива картини. Дори в тази хубава изложбена зала можеше да ги покаже, но той реши да бъде всичко кохерентно и заложи на тези картини. Това, което ми даде баща ми е мярата. Когато се опитваш да постигаш нещо да търсиш мярата, защото е много лесно да се подхлъзнеш – хумористичното да стане глупаво, поезията-сълзлива, когато правиш картина – да се получи кален цвят. На това ме е научил той – да търся тази мяра.
В новата ти книга „Изгорени писма“ присъства ли сатирата?
Няма чиста сатира. Но все пак леки иронии съм се опитал да включа. Например „Дионисимо“, има едно такова двустишие „Графика на хубава жена. Господи, какво петно на Роршах!“.
Водеща снимка: БНР
За автора
