Ирина Георгиева представя изложба „Историята на един терорист“

С курирането на Националните есенни изложби доц. д-р Галина Лардева си поставя за цел не само да покаже на пловдивската публика представителни автори, работещи в България, но и български художници с кариера в чужбина. По този начин се получава естествен диалог между изкуството в България и „навън“. Ирина Георгива е завършила своето художествено образование във Виена и работи почти изцяло там. За нея участието в Националните есенни изложби е първа самостоятелна изява в България. Но представянето й вълнува и от друга гледна точка. През лятото нейният баща и деца станаха жертва на нападение от група скинари в Борисовата градина.

С показването на три отделни теми – „Относителността е равна на субективизма разделен на интуицията“, „Кръв и чест“, „Историята на един терорист. Историята на един герой“ категорично поставя неудобни и неприятни въпроси за отношенията между хората, които много често не можем да наречем „човешки“. Прави го по много елегантен и красив начин, с всичките уговорки и условности, които носи езикът на изкуството.

В трите помещения на сводестата зала на Балабановата къща показваш три отделни теми. Каква е връзката между тях?

Когато имам изложба не е въпрос да покажа нещо, което имам. Въпросът за мен е къде излагам и в какво пространство. Едва тогава развивам концепция конкретно за изложбата. Когато бях поканена да участвам в Националните есенни изложби концепцията, която развих и работа, която за мен е център на цялата ми самостоятелна изява в Пловдив, е работата за ромите. Работих по проблематиката за ромите без да знам колко е болезнено и актуално за България. Получи се като спонтанно решение като отговор на мястото, в което имам участие, не конкретно за Пловдив, а като цяло за България. Концепция, която представлява портретирани хора от ромски произход без ограничение на възраст, социално положение и т.н. Единственото ми изискване беше да имат ромски произход. На работата за ромите съм поставила заглавие „Blood and honour”(„Кръв и чест“). По името на тази организация, за мен абсолютно престъпна, в която се движат така наречените неонацисти или скинари, кръв и чест се е наричала и хитлериската младеж, на собствения нож на Хитлер е бил гравиран същия надпис. Така нарекох тази работа и заради нещата, които ми се случиха лятото. За мен е много силно това заглавие, за да покаже колко е безумна цялата тази дискриминация. Това е моя глас против това безумие. В крайната зала имам една инсталация със сенки, която касае една моя дълга серия от работи „The story of“(„Историята на“), като под заглавия са „Story of a Terrorist/ Story of a Hero“(„Историята на един терорист. Историята на един герой”). Като вход на цялата изложба съм поставила проблема за човешката субективност. В първото помещение съм представила една работа, която се казва „Relativity = Subjectivity dividet by Intuition“ („Относителността е равна на субективизма разделен на интуицията“). Мисля, че тези три работи взаимно подсилват посланията, които са им заложени първоначално.

Портретът е класически жанр. Чрез него ли успяваш най-добре да покажеш посланията си?

Направих големи портрети, защото за мен е изключителна важна техниката, която използвам. Чисто технически портретите са много добре нарисувани и това е моя начин, по който аз показвам отношение. Влагайки цялото умение, старание и любов, която имам, портрертирам такива хора и показвам основата на цялото послание, което имам в случая относно дискриминацията. В допълнение към образите преведох българският химн на ромски език. В другата ми работа, намираща се в първото помещение, искам да покажа, че всичко е субективно и относително, няма обективност. Някои от портретираните са със синдром на Даун, някои не, включително съм портретирала и моята дъщеря. Така показвам личното си отношение към този проблем.

Портретите често са именувани с цитат от песен, интересна връзка между минало и настояще. В работата ти за ромите отново прави впечатление текста към портретите – българският химн.

Текстът е написан към портретите и отделно. Основното послание на тази работа, без да искам да се спирам много върху нея, защото това е работа, върху която може много да се говори, отваря много посоки за дискусия, но най-общото ми послание е против дискриминацията. Защо реших да преведа точно химна? Химнът е символ на цялата държава и е най-разпознаваемия символ на България въобще. Целя да покажа една картина на България, която е в момента. Няма смисъл да казваме, че България не е такава. Напротив, в момента България е такава и тя няма да се върне такава, каквато е била, а оттук нататък ще се развива. Това е работа, която ще покажа и във Виена. Тук представих само три рисунки плюс химна, а това е концепция, която искам да развия, да включа повече портрети. Ще я покажа във Виена на панаира за изкуство, защото е с фокус България. Станах част от този проблем без да искам. Това само ме мотивира повече от всичко да развия тази работа, да я покажа и да говоря за нея навсякъде, където имам възможност. Смятам, че изкуството е мирен начин за показване на мнение, за назоваване на проблеми, за задаване на въпроси. Начин, чрез който по мирен път хората да могат да се замислят без да стават жертви, или да има брутални прояви. 

А каква е „историята“ на героя?

Тази концепция е вдъхновена от живота на един художник, който бива убит. Но по-скоро би могло да се каже, че е вдъхновена просто от живота на един човек, защото в един човешки живот има изключително много събития, съдби. В различните моменти от живота си всеки от нас е различен. Серията от работи е безкрайна – историята на един самоубиец, историята на жертва, историята на луд човек, историята на един художник, моята история… Това е серия от работи, която е безкрайна. Аз все още я работя и развивам. Инсталацията представлява малки фигурки на войници, които са най-обикновени в Китай направени детски фигурки. Осветени по един точно определен начин, прожектират на стената огромни сенки. Тази работа се казва „Историята на един терорист“, вдъхновена от постоянното медийно разпространение на страх. Съобщават как на различни места има терористи, групи от войници се местят на различни места в Европа. Малките фигурки стават като огромни сенки, които висят като заплаха. Това е смисъла на работата – една заплаха над нас, чудим се война ли е, не е ли война. Всъщност може би е война. Това също е работа, по която може много да се говори. Към нея от тавана висят бонбони – символ на героите. Героите според мен са създадени от нас хората. Те касаят само нашата история, те са изключително човешки, нямат нищо общо с природата. Те са плод на човешка фантазия, култура, история, събития. Те се изконсумират от хората, остават вкус и после се забравят. За някои героите са бонбони, за други са терористи. Просто е много тънка разликата между двете неща. Кой е герой? Защо е герой? Герой ли е? Наистина ли е бил герой? Последният герой ли е? За едни е герой, за други е убиец, за трети е терорист.

Какво провокира избора на класическа медия и жанр в творчеството Ви?

Ползвам рисунката, защото е изключително контрастна на времето. Като човек излизайки оттук, от класиката на рисуването и отивайки на запад реших, че никога повече няма да рисувам, че не е модерно, че е супер глупаво и скучно. Докато учех във Виена минах през всякакви съвременни жанрове – видео, анимации, филми. В един момент, подкрепена и от тогавашните ми професори в академията, разбрах, че няма смисъл да търся нещо друго, аз имам каквото ми трябва и съм най-силна в рисуването. Всъщност е важно какво е посланието. На фона на това време на мен изключително много ми харесва  да ползвам този медиум, който се води за стар, а всъщност мога да говоря и да обработвам съвременни теми. Намирам го за изключително контрасно и провокативно, и това кара хората още веднъж да се замислят. Аз съм човек, който изключително много обича да работи със светлината и със силни контрасти. Това е начинът, по който успявам да инсценирам пространствата. Чувствам се добре в тъмното, но с пронизващата светлина. Ние всъщност живеем в тъмно, всеки живее в своя свят, а силната светлина ти отваря очите за нещо, което досега не си го виждал. Наблягам в работите си на тъмни пространства със светлинни акценти.  Така работя и рисунките, портретите, а и когато инсценирам историите, които правя. Светлината е само там, където ми трябва да покажа всъщност какво мисля и какво искам да кажа.

Прави впечатление, че въпреки Вашето образование във Виена, навсякъде се определяте като български художник. Какво роля има мястото, където си роден? И има ли това значение в изкуството?

Смятам, че човек е там където е израснал. Аз съм израснала в България и не мога да бъда австрийка, въпреки че толкова време живея в Австрия. Аз съм отишла на 20 години там. Все пак най-силното време, в което ние се определяме, наливаме основите на това, което сме, се създава и се формира в детството. Разбира се всичко това после се развива. Но това, което е положено там, където си израстнал, това са най-силните тухли, които се полагат в едно човешко съзнание. Аз не мога да бъда друга. Ако искаш да бъдеш силен в това, което искаш да кажеш преди всичко трябва да знаеш кой си. Иначе няма какво да кажеш.

През октомври 2014 г. сте били част от проекта “Die zukunft der malerei. Eine perspektive” („Бъдещето на живописта. Една перспектива“), куриран от Гюнтер Оберхолцер в ESSEL museum. По какъв начин класическата медия като рисунката намира място в съвременното изкуство? Усещате ли разлика в отношението към тази медия в България?

Там не са толкова резервирани и не се страхуват толкова много. Не ги плаши това, че е старомодно. Това е единствената разлика. Не може да се абсолютизира разбира се. В България има изключитено силни хора в сферата на изкуство, много прогресивни, и такива, които работят много навън. Има български куратори на изключително добро ниво, на световно ниво. Но аз знам, че като цяло в България са по-резервирани към класическите медии. Казват, че това е старомодно и не ни интересува. На запад е по-лесно да бъде преодоляна бариерата на класическия медиум, защото навсякъде се преодолява тази бариера. Като цяло художественото образование на запад има по-малко традиции в класическата рисунка. В Австрия например нямат почти никакви. Но те всички са отворени към класическото, защото се възхищават на умението. Това по-бързо им отваря врати и по този начин възприемат по-лесно посланието. Не всички разбира се. Не искам да правя обобщения. Това ме вкара и в този проект. Кураторът е човек, който самият идва от класическото изкуство, за да се развие в съвременното.

С какво Ви провокира концепцията Ан пасан?

Аз бях приела поканата за участие в есенните изложби от Галя преди да разбера каква точно е концепцията. За мен беше ясно, че искам да участвам. Когато тя ми даде кураторския текст ме привлече това, че ми отваря врати да правя свободен ход. А това е всичко, което всъщност ми трябваше. По този начин се чувствам освободена от цялата концепция и в същото време част от нея. Да, тя говореше за шах, но не каза вие имате този и този ход, нека всеки отговори със свой собствен ход. За мен работата с ромите беше моя ход. Да работиш свободен в една концепция означава да работиш в синхрон с куратора. Редно е художникът да може да каже това, което мисли. Не да се напасне затова, което някой мисли какво той би трябвало да каже. Поради това за мен беше изключително удоволствие да работя и се радвам, че успях да създам нещо, което ме удовлетворява.

На 3 септември откриваш изложба в Берлин.

Да, лятото участвах заедно с още един колега в изложба, представена от галерията, с която работя във Виена. Двамата работим много различно един от друг. Целта ни беше да покажем „реакцията“ на това какво прави другия и така показахме, че двете изкуства колкото и да са различни могат и да се допълват. В Берлин ще представим този проек, адаптиран за пространството там. 
 

 

Вашият коментар