Яна Букова: „Историите на хората никога не свършват“

"Пътуване по посока на сянката" е разказ за разказването

За способността на историите да се привличат, да намират пътя си една към друга и взаимно да се довършват. Всеки един от осемте герои (четирима мъже и четири жени), чиито имена дават заглавието на отделните глави в романа, има своята завършена от раждането до смъртта “биография”, своя скрит, често мъчителен талант и своя печат на съдбата. Срещата между животите им е в тънката и променлива граница между случайността и смисъла, където обикновено се случват и повечето важни неща. Времето на действието е един деветнадесети век, по-митологичен от познатия в учебниците по история. Мястото на действието са Балканите, не толкова като географско понятие, колкото като средище на фантастични сюжети. Заедно с другите герои, равноправно и без привилегии, участва и разказвачът, чужденецът и събирач на истории Ян ван Атен, често комичен с настояването си да измисля и най-действителния факт и изложен както всички останали на превратностите на фабулата.

Това четем в анотацията за една от най-интересните книги на български писател, издавана през последните години. Авторката е Яна Букова, а книгата, както става ясно е „Пътуване по посока на сянката“. Следват малко факти, защото по-бързо искаме да стигнем до отговорите, които Яна Букова даде на нашите въпроси, за което й благодарим. 

Родена е в София, където и завършва класическа филология в Софийския университет. Авторка е на стихосбирките "Дворците на Диоклециан" (1995) и "Лодка в окото" (2000), на сборника разкази "К като всичко" (2006), на романа "Пътуване по посока на сянката" (2009, второ издание 2014) и на „4 приказки без връщане“ (2016). Занимава се с превод и редакция на поезия и философски текстове от новогръцки, старогръцки и латински. Нейна проза и поезия са публикувани на дванадесет езика, между които английски, френски, испански, гръцки, арабски и др. 

Повод да се видим с Яна Букова беше нейното гостуване в Пловдив, където се срещна с читатели, за да си говорят за последните й две книги „Пътуване по посока на сянката“ и „4 приказки без връщане“, и двете от издателство Жанет 45. 

Защо избрахте 19 век за вашата история в "Пътуване по посока на сянката”?

Позволяваше ми едновременно дистанция и сюжетна свобода. Това е век, особено богат на сложни събития, едновременно достатъчно близък, за да не го чувстваме напълно непознат, и достатъчно отдалечен, за да бъде митологизиран. Изглеждаше ми като век, в който “всичко може да се случи” и в който една странна и магична история може да звучи убедително. Разбира се, както неведнъж съм подчертавала, “Пътуване по посока на сянката” не е исторически роман, 19 век в него е напълно условен, както условно е да кажем географското разположение на Макондо.     

В интервюта казвате, че пишете бавно, книгата обаче те завихря, захваща те и те води в един определен ритъм. Хора, които са чели книгата също споделят подобно усещане. Как е постигнат този ритъм в книгата? Той й придава някаква особена сила. 

Исках текстът да е наситен. Не си позволявах да пиша повече от страница на ден, като преправях и изглаждах многократно при всяко следващо четене. Изхвърлях постоянно, всяко нещо, дори най-дребното, което усещах да “спъва” или “размива” протичането на текста. Исках да съм сигурна, че не съществува нито една случайна дума в страницата. 

Същевременно на сюжетно ниво съвсем съзнателно работих с повторения, симетрии и огледалности на мотиви и ситуации. По това време бях омагьосана от фракталната геометрия, намирах красотата на тези повторяеми – всеки път в нов мащаб – ритми в архитектурата на света за хипнотизираща. По някакъв начин това повлия и върху строежа на книгата. На много места конструкцията на романа се крепи не толкова на сюжетно изведени връзки, колкото на подобен вид ритмични мотиви и самоподобия, на родства по смисъл. 

Колко е важна гледната точка в живота, умението да виждаме през различни очи една и съща ситуация и защо е важно литературата да развива, да показва това умение? 

Преди всичко ни дава възможността да четем собствената си история не само през собствения си поглед. Ние сме особено лоши читатели на живота си: пристрастни, изврътливи, постоянно склонни към себеоправдание и самосъжаление. Този вид самонаблюдателност, отстранена критичност към собствения си разказ за себе си, която единствено качествената литература е способна да възпитава, би могла да ни направи по-добри в много неща: и като партньори, и като родители, и като граждани.    

Каква е ролята на сянката в историята, второ аз или друго – можем ли да подскажем на читателите? 

Не бих искала сянката да бъде четена символично. За мен тя е преди всичко израз на движение. На линейното движение на всекиго по пътя му, когато влачи сянката след себе си или стъпва по нея като по килим, и на кръговото движение на сянката около него, когато самият човек е вид часовников механизъм, ос, отмерваща времето. Сянката съдържа двата вида време: векторното човешко и кръговото надчовешко време – на деня, но и на сезоните или историята. Преплитането двете времена, танцът – бих казала – между тях, беше това, което ме привлече в тази дума.     

Докато човек чете книгата, сякаш остава с усещането, че тази история няма край, има начало, но пък изглежда няма как да свърши, героите сякаш продължават и след последната точка, това подарък за читателите ли е?

Аз просто вярвам, че и в живота историите на хората никога не свършват. Дори и след реалния им край – смъртта. При всяко завръщане към тях, при всеки нов досег възникват нови подробности, нови връзки, нови тълкувания. Мрежата от човешки истории е винаги жива, променя се, реагира на дразнения, пренарежда се, търси нови равновесия. Намирам това за много красиво и много вълнуващо.   

Книгата "4 приказки без връщане" също ли е писана бавно?  

Приказките, поне първите три от тях, се появиха съвсем неочаквано преди около 15 години и се написаха почти сами в рамките на 2-3 дни. Искахме да ги издадем в Стигмати с Малина Томова – светла й памет! – но по различни причини това не стана. Странно е как трите приказки толкова време чакаха четвъртата. Все се случваше нещо и изданието се отлагаше, беше ми невъзможно да намеря заглавие и т.н.  После също така изведнъж написах последната приказка само преди няколко месеца. И книгата стана.   

Какво чете Яна Букова, какви автори, романи и каква поезия?

Обичам сложни, мащабни, непривично конструирани романи. Всяка конвенционална разказвателност с времето ми изглежда все по-скучна. В последните няколко месеца чета две огромни за литературата книги, които просто се случи да не съм прочела до днес – “Моби Дик” и “Пътешествие до края на нощта” на Селин. Чета ги на малки порции, с големи прекъсвания. Никога не съм имала проблем да чета по няколко книги и да правя паузи в четенето. Чета много поезия, в оригинал и в превод, на всички езици, които ползвам – английски, гръцки, руски. Особено ме интересуваше в последно време експерименталната поезия от втората половина на 20 век – случили са се много интересни неща, които някак остават пропуснати.

Чета също поне по малко от всеки автор или направление, което нашумява, защото искам да имам поглед върху това какво се случва в литературата днес. По принцип чета всичко и се интересувам от всичко – смятам го за свое задължение като автор.      

Вашият коментар